No 21     30.07.2005 г.  

Този проект е създаден в подкрепа на сайта www.anastasia.ru.

Тук се публикуват материали получени от интернет, кореспонденция с Вас, книги, статии, лични впечатления...

Всичко, каквото ще видите тук, е възникнало въз основа на книгите на Владимир Мегре

Тематика на броя :

Звънтящите кедри на Русия ВИА ВИТА

Рассылки Maillist.ru Almanah      " Zvantyashti Kedri " Регистирай се за Алманах "Звънтящи Кедри"

Училището на Щетинин - училище на XXI век

"Ноев ковчег" в гората

Да разбереш нещо изведнъж е невъзможно тук. Разхождаш се и се оглеждаш и не вярваш на очите си.
Съвсем незабележим завой от шосето и ... виждаш каменна триетажна червена къща, която не прилича на обикновен строеж. Това е дом-дворец построен от децата!
На една от стените има надпис: "Архитект Андрей Щетинин". Това е племеник на Михаил Петрович - момчето с необичаен талант на архитект, който е учил в това училище. Една вечер бил убит от бандитите. Възможно е, че някой е искал да навреди на Михаил Петрович, който бил като рибена кост за много хора заради неговите идеи.
Андрей е успя да направи някои скици. Щетининци са построили тази великолепна къща по тях. Обикновено на гостите не им разказват тази история. Тук е прието да се говори само за хубави неща...
Минаваме през двор-столова, още един двор .... Навсякъде - в камъка, дървото, боята - търсене на красотата. Една от формулите на Щетинин: "Художникът е винаги прав". "Нищо не преправяйте, нищо не прерисувайте", - казвал той, докато са строили къщата.
И навсякъде е идеална чистота. Дежурните чистят, мият почти след всеки, който идва тук на екскурзия. Това е шокиращо за обикновените хора. Напразно е! Нима художниците не обичат своите творби? Нима хората, които са научени да живеят в чистота, няма да шетат?
Същото може да се каже и за местния обичай да се здрависваш с всеки минувач. Така е било във всяко старо руско село. В градовете хората са изгубили този навик. Но Щетинин успя да възроди традицията, обясняваки, че когато казваш "Здравейте!", пожелаваш на човека да бъде здрав, да бъде, да живее. Освен всичко "се буждаш и пространството", което ще му помага в това.
Зад къщата има дансинг - направен безупречно от дърво. Всичко потъва в дървета (не са ги изсичали по време на строежа). Тук се провеждат занятия по хореография, бойни искуства, "кръгли маси", общи събирания, тук вечерта се чете приказка или се гледа някой хубав филм.
По-натакък е поляна с малки къщички за младите педагози. Много често момичетата и момчетата за своите 15-18 години имат висше образование, понякога и две. Зад полянката върви строежът - училището се нуждае от спортните зали, работилници, библиотека, жилища. Зад строежите има гора с извори и езера... "Текос" в превод от черкески означава "Долината на красотата".
Невероятно е това селце. Навсякъде има хора и всеки от тях е зает с нещо - рисуват, лепят, строят, учат....
Един от най-важните принципи на Щетинин на работа да се канят само екстра специалисти. Тук може да се срещне ректор на някой институт или професор от университет, знаменит спортист или писател, киноартист или режисер...
Невероятно училище ... а може би това е нашето спасение ?

Щетинин: "Програмата - това съм аз..."

Училището в Текос - това е преди всичко Михаил Петрович Щетинин. Кой е той ? Известен човек сред педагозите, не без скандални истории. Много време му е трябвало и упорит труд да извоюва своите принципи. "Да мечтаеш, дори да те подмами мечтата, да се бориш, дори да бъдеш победен, да търсиш сложни задачи - живей до края на дните си..." - всичко това е за него.
Той се е опитал да построи училището на мечтите си още на млади години в Краснодарския край.... Но да осъществи мечтата си той успя само в Текос. Приказката, измислена от него, стана реалност. Въпреки министерството на образованието....
На Щетинин му казали да напише методическите материали и да утвърди програмата в министерството. "Програмата - това съм аз. Щом съм се родил, утвърждавайте мен..."
Той е мечтател и проповедник. Няма смил да се бориш с него и да искаш методически материали, нелепо е. Ще се наложи да се задоволиш със собствените му анализи и да отгатваш за какво, защо и как ?
Щетинин е творец по природа. Неговата воля не се утвърждава с дисциплина, тя се разтваря в атмосферата...

Имам честта. Значи живея.

Тук се събуждат в пет сутринта и до късно вечерта се обучават на нещо, творят нещо общополезно. Почивката се явява смяна на дейността. Ако човек не иска?
"Как така не иска ?" - се учудва Иван Денисов - седемнадесетгодишен абсоловент на историческия факултет на Армавирския педагогичен институт и студент в Ростовския строителен институт. - "Ще поиска задължително. Щом се намираш в колектива, значи и теб те засягат общите проблеми и ти ще поискаш да дадеш нещо от себе си".
Шестнадесетгодишния Алексей е в пети курс на историческия факултет и отговаря още по-просто: "Ние правим това всичко за себе си. И за Русия също." Силните думи се произнасят без патос. Това е обичайно тук, все едно "Здравейте".
На какво се учат те ? Освояват програмата на среднообразователно училище и няколко университетски специалности. Тук са бъдещите историци, архитекти, строители, художници, спортисти, преводачи, икономисти... Много от специалностите децата могат да следват без да напускат селцето.
Образованието и пребиваването в Училището са безплатни. Това е принципен въпрос. Въпрос на чест. "Честта" - една от активните думи в речника на Щетинин. "Аз съм Щетинин. Имам честта. Значи - живея..."
В същото време децата тук получават и техническо образование. Училището се обезпечава с всичко. Министерството само изплаща заплатите. Децата тук се обучават да шият, да строят, да се занимават със селско стопанство... Училището има собствена билкова аптека, два малки завода, рибно стопанство, пчелин. Има и земя, на която засяват ръж, ориз...
Случвало се е Михаил Петрович да бъде обвинен в експлоатация на детски труд. По това време е нямало желаещи да помогнат и децата са живеели в бунгала и са си готвили на огъня. Но те са построили великолепна къща за 3 години, при положение, че строителна организация ще се труди 5-6 години. Точно тогава отвсякъде са нахлували комисии.
И все пак селото си е село... Малък остров в океана. "Не ви ли е тясно в тези рамки ?".
Отговорът: "Там, където се говори за вечността и за безмерността, понятието "рамки" е неуместно. Нашият живот има огромен смисъл. Родината, която е в опасност, има нужда от нас. Ние и помагаме. Все едно, че имаме държавна поръчка. Държавата се нуждае от такива училища. И ние пишем наши собствени учебници. Децата тук във всяка наука виждат целия свят, виждат връзките, пронизващи този свят. Имаме и стимул - познавайки себе си те предават тези знанията на другите деца. Една група получава задача да разработи някаква тема. Децата мислят, вникват, разработват и веднага предават на другите. В нашето училище можеш да получиш средно образование за една година..."
Ето как ще ви отговори всеки тук - от най-малкия, до най-големия. Училището е духовен монолит, живеещ във великолепно направен механизъм.
Всички са разделени на групи - НППО (научно-производствено-педагогическо обединение). Във всяка група има деца от най-различна възраст, има и съвсем големи - "педагогичен състав". НППО има два лицея - мъжки и женски. Директорите на лицея се назначават от "кръг". Това са проверени и отговорни деца. Ако си "пасионарна" личност, можеш да станеш директор на лицей и на 12-годишна възраст. "Пасионари" - е една от кодовите думи. По Щетинин "пасионарен - е всеотдаден на общото дело човек..."
НППО имат красиви названия. За разписанието за деня се договарят от вечерта, по време на развлеченията. Това е достатъчно. И всичките ще имат настройка да направят на следващия ден повече и по-добре от днес.
НППО имат "курсове". Например, едните се занимават с биология и физика, другите с химия, третите с история и математика... Проблемите се решават с метода на общ "мозъчен щурм" - може да се каже, че обучението тук минава в режима на постоянен "мозъчен щурм". Едновременно протича непрекъсната практика. Днес ти си учител, утре си ученик. Дребосъче, което е способно логично и понятно да изложи преживяната от него тема, обучава по този проблем по-големите.
Всъщност така жиеят и педагозите: преподаватели, доценти, професори, академици. Учат се и обучават. Обучават се и учат. "Тъп доцент" тук няма да оцелее. Децата ще се отдръпнат от него, той няма да бъде интересен за тях.
Ако някакъв научен проблем не може да се реши, те могат да си позволят разкоша да поканят някакъв важен специалист в тази област. И специалистите с удоволствие отиват при тях... Между другото, педагозите от традиционните институти от видяното реагират по различен начин. Едни казват: "Това не може да бъде, защото не може да бъде никога" и си тръгват убедени, че те знаят всичко в този живот. Другите признават: "Тук съм разбрал, че не зная нищо..." И искат да работят при Щетинин.
Всички тук имат много романтично отношение към Словото. И това е заслуга на Щетинин. Във всяка дума, сричка или звук той намира невероятен смисл.
Тук всички имат романтично отношение един към друг. Ето, например, как може да прозвучи поздрав към приятел за рождения му ден: "Зная, че имаш сериозна мъжка цел, която ще изисква от теб титанични усилия. Направи този подвиг..."
Имат тяхната версия на думата "Текос". От позицията на древната писменост това е "Засега мълчащите Богове..."
Между другото кои са техните богове? Училището на Щетинин. Има тук и лекции по православие, но не е нещо задължинелно. Тук важен е самият човек. Човекът, който съдържа всичко - фамилията, рода, държавата, света, Вселената.

История на мечтата

Михаил Петрович разказва историята на неговата мечта : "Аз съм по-скоро художник, отколкото учен. Художникът живее в мен от дете. Обичах да мечтая и често мечтите си разказвах на по-големите деца - все едно, че това всичко съм прочел в книгите. Измислях безкрайни сериали. Но в мечтите ми не са присътствали смъртта и безнадежността. Ако героят ми се озоваваше на ръба на пропостта и аз не знаех как да го измъкна, тогава се прибирах да поспя. Понякога сънувах някакво спасително решение. И сутринта бягах при децата: "Прочетох книгата, чуйте какво се случи по-натакък !...." Тогава бях на около пет години.
После настъпиха училищните години. И първите потресения .... От самото начало не ми харесваше, нямаше прогрес и аз изгубих интерес към учението. Много ми се искаше по-скоро да порасна и да започна самостоятелен живот.
Но "истинският живот" се оказа същото училище зад прага на класната стая. Съществуваше общество, но нямаше място за човек в него. И хората са бягали не към себе си, а от себе си. В тълпата бяха самотни.
И аз се опитвах да намеря изход. Постъпих в музикалното училище. Но душата ми търсеше невозможни неща. Но това сложи край на учението ми. Започнаха да ме болят ръцете и повече не можех да свиря.
Войнишкият ми живот показа много неща. Рязко реагирах на несправедливостта. Много често това имаше драматичен финал. Но благодарение на баща ми това не ме спираше. Баща ми ме е учил на мъжко достойнство и чест. Това войнишкото и мъжкото начало не ми позволяваха да се огранича само с мечтата. Художникът трябва да рисува приказките, но войнкът трябва да действа.
Имал съм опити още в музикалното училище. Не можех да се примеря с ограниченията. В музикалното училище имаше конкурс и по план 25 процента от децата бяха отхвърлени. Защо ? Децата си тръгваха. Аз не можех да понеса детските сълзи - не от каприз, а от вътрешна болка.
Един ден разбрах, че не може да се възпитава една личност само чрез музиката, или физиката, или математиката... Личността е цялостно отражение на Вселената. Започнах да мисля как да може да се събере това всичко в едно цяло. Опитах се да го направя на Белгород (Краснодарския край). Получи се съюз на специални общообразователни училища - музикално, спортно, художествено... Но аз исках училище, като нещо цяло, което ще работи върху една цел - човека. И в основата на всяка дейност на първо място е служене на родината.
След Белгород имаше голяма дискусия, на която обсъждаха кой съм аз и какви са целите ми. Дадоха ми училище в село Зубково, в Украйна - мисля, че за да дискредитират и направлението ми, и мен. Училището бе затворено, след като тръгнах към Академията с отчет.
Последваха две години пълна безработица. От Централния Комитет бяха наредили да не ме вземат никъде. За да не се даде възможнот да работи такъв авантюрист и лъжец, какъвто съм аз.
В Кубан ми дадоха възможност да работя ... пак хора от ЦК. За радост там имаше толкова различни хора. Помогнаха ми заместник министъра на образованието на СССР Коробейников, председателят на комитет на народното образование Ягодин, заведащ отдела на науката и учебните заведения Клещенко.... Те бяха мъжествени хора. Те са строили държавата. Покрай мен винаги са се намирали хора, които са живеели със същите идеи като мен. Ние всички дълбоко сме вярвали, че ще настъпи нашият час. И ние сме служили на този час. Добрината е закономерна, злината е временна и безсилна. Азовското училище ме научи на маневрите. След пет години започнаха противоречията. "Възрастният" колектив, не отричайки идеалното, се опитваше да стане по-понятен на околните. Младите вървяха с идеалното и искаха да живеят на чисто. В резултат част от колектива остана в Азовското училище и продолжили да работи по дадения от мен модел, а максималистите тръгнаха за Текос за да се движат напред. С по-малките деца ми беше по-интересно. Ние работиме за бъдещето. Бързахме да отговорим на въпроса - какво е необходимо за едно дете за максималното му развитие ? Създавахме начин на живот, който да е адекватен на природата на едно дете. Детето само си строи живота, заедно с колегите по възраст и по смисл на живот. Това не се получи нито в Белгород, нито в Украйна, нито в Азовско. Но ние успяхме да го направим в Текос. Много от децата са пораснали вече, но са запазили в себе си най-главното - детето. Те са станали творци на нашите дела.
Нашите деца ще могат да работят където си поискат. Ние извървяхме дълъг и труден път в Текос. Наложи се да се борим за абсолютно всичко. За да имаме покрив над главата си, за хляба, за мебелите... Дори за правото да учим и да се обучаваме. Сега те са големи и зрели хора. Аз не се безпокоя за тях."
"Много ми се иска да напиша книга за детето. Но всеки път нещо ме спира - не съм готов още, има неща, които все още не разбирам. Всеки ден се налага да пиша жива книга. И всичко да отдавам на самият процес, на тези реални деца. Понякога мисля: ако няма да успея да напиша такава книга, те ще напишат вместо мен. Сега аз обичам повече това, което правят те. Най-голямата радост за мен е да видя техните статии, дипломи, учебници..."

 Лицей - НА XXI век. Незъзможното е възможно.

По време на едно от ежедневните вечерни събирания Щетинин каза на питомците си:  "Минаха пет години, избеляха цветовете, малко скучно е станало ежедневието. Време е да разнообразим нещо. Без да променяме същността си, без да променяме душите си ще променим дрехите. Имаме потенциал за нов скок. Зареждам ви с тази цел. И приемам абсолютно всякакви предложения, кой каквито има."

Струва си Щетинин пак е измислил нещо. Споделя идеите си с децата, проверявайки себе си с тяхната поддръжка или отрицание. Той не се изморява да го прави...

* * *

"...Маша, кога и къде ще кандидатстваш ?" - шеговито пита бащата, който дойде от Москва да види единадесетгодишната си дъщеря.
"Аз ще кандидатствам в Лицея на XXI век." - сериозно отговаря тя. Бащата е обезкуражен.
"Какво означава това ? "
"След 5 години, към 2003 година ще завърша средно образование и всичките институти едновременно "

Пита Щетинин: "Какво означава тази фантазия ?" Той дълго се смее и после обяснява: "Ето ви здравото чувство за висота. Детско чисто чувство. Невъзможното е възможно. Естествено, ние си задаваме целта да образоваме човек универсално. Не се учудвате, нали ? Значи и във вас все още живее детето. Всички сме деца, когато спрем да се страхуваме от живота..."

Наистина, какво е това "не може да бъде" ? Мързел, плахост, отстъпничество ...

Най-важното е - ако напълно ще примете Щетинин - ще се появят толкова много въпроси към традиционата система за образование. Трябва много да се промени ! Но зърната на щетиниския урожай са толкова твърди и силни, и дават много прекрасни плодове !

О. Кирьянова
Краснодар - Текос

Тази статия е от уеб-сървър http://journal.ross.ru/
URL: http://journal.ross.ru/rus/04/1999/0203/32_print.shtml
 

Рупите и Кожух планина

Местността Рупите, Петричко отдавна е придобила широка известност като мястото, в което се е зареждала с енергия и е приемала посетители най-популярната българска пророчица Вангелия Гущерова, наричана от народа – “Леля Ванга” (3.Х.1911-11.VІІІ.1996 г.).
Попитали Ванга защо стои на това място. А тя отговорила: “- Имам определено време колко да стоя тук. Това място тук е много особено. Служи ми като акумулатор и от него аз черпя енергия и сила. Някога тук е горял страшен огън, а този хребет над нас крие една голяма тайна.” През 1992 г. пророчицата построява черквата "Св. Петка Българска", превърнала се веднага в място за поклонение за хиляди нуждаещи се хора. Иконите на иконостаса са рисувани от известния художник проф. Светлин Русев, като образите на светците са прекалено реалистични и не се одобряват от Св. Синод. Повечето от обикновените хора, обаче, ги харесват, за което свидетелства и нескончаемият поток от посетители. В близост може да се види и къщичката на леля Ванга. Цялата местност е облагородена и представлява едно прекрасно кътче на десния бряг на р. Струма, което има реални предпоставки в бъдеще да прерасне в манастир. Непосредствено до комплекса извира топла минерална вода с температура +78 по Целзи и дебит 35 л/сек. Част от водата е каптирана и по тръбопровод е отведена до гр. Петрич. Останалата част образува гьолове, в които могат да се видят търсещи избавление от различни болести хора.
Представата ни за Рупите би била непълна, ако не споменем издигащото се на запад като отвесна стена възвишение Кожух (Кожух планина). Това е хребетът, за който говори Леля Ванга. Според нея Кожух е ключът към разгадаването на древното ни минало. Всъщност Кожух планина е част от периферията на угаснал вулкан, кратерът на който е на мястото, където сега е черквата “Св. Петка”. Според леля Ванга, там къето е кратерът някога е имало голям град, погребан под огнената лава. Хората, живели в него, били високи и едри, обличали се в тънки и блестящи като станиол дрехи и били много просветени. Името “Кожух” произлиза от формата на възвишението, наподобяваща наметнат кожух. Връхната му точка е на 281 м над морето, но поради малката надморска височина на Петричкото поле, се извисява като истинска планина. Състои се от три връхчета, от които средното е най-високото. Изкачването може да стане директно от черквата на леля Ванга за около час. Правят впечатление вулканичните скали, скалните пирамиди в основата на “планината”, както и един "обесен" камък, като този в Рила. Гледката от върха е приказна, като от него се вижда както цялото Петричко поле, така и обкръжаващите го планини. Кожух планина е обявена за природна забележителност през 1962 г., заради интересния й произход и разпространените тук редки представители на флората и фауната. От запад (откъм с. Рупите), обаче, възвишението е с полегати склонове и изкачването му не представлява проблем.
В югозападното подножие на Кожух се намират останки от Античния град Петра, основан през последната четвърт на ІV в. пр. н. е. В района на Кожух са експерименталната база за микроводорасли и орнитологическата станция “Рупите”.
Съчетаването на поклонението в черквата на леля Ванга с изкачването на връх Кожух прави тази отдалечена екскурзия много по-пълноценна.
 

Внимание !

Разполагаме с 8-та книга на Владимир Мегре "Новата цивилизация" 1 част (на български език)

"... Нека твоята мисъл, Владимир, и мисълта на другите хора се опита да разбере творенията на Бога и Неговата мечта. Тогава твоят живот и този на човешкото общество ще бъде изграден по друга програма."

Цена 6,8 лв.