ЖИВИЯТ ДОМ

Един от първите въпроси, които си задава човек, е в какво ще живее в своето имение и колко ще му струва една нова къща - пари за материали, за транспорт, за майстори.

Освен че всичко това е мното скъпо, съвременните материали, дори да не са синтетични /от пластмаса/, ако са от естествен произход, пак след време се развалят, и в крайна сметка са  мъртви, а не живи.

Цитати, които имат отношение към темата:

В гората от фиданки посадени близо, ще направим навес, където после ще живее козичка, или две. От фиданки още ще измайсторим укритие и за носачките-кокошки.

Беседка от дървета ще поставим, където ти с приятели или с децата, от жегата скрит, ще си общуваш.

И спалня лятна жива ще измайсторим, и твоя работилница за творчество. И спалня за децата, и за гости място.
    - Това - да! Не гора, а истински дворец ще стане.
    - Само жив дворец това ще бъде, вечно растящ. Така го е замислил сам Творецът. Човекът на всичко само трябва да даде задача. На всичко по вкуса, и замисъла и смисъла си.

    - Гората като книга е за теб твореца. Погледай по-внимателно Владимир, в нея написано е всичко от Отеца. Виж, дървета три растат само на половин метър едно от друго, ти си свободен в редица да ги посадиш и да съставяш фигури различни от множество на тях подобни.

Внуците, когато порастат, непременно ще разберат, какъв за къщата материал, от всички помислени, за тях ще бъде най-приятен, най-здрав и полезен. Сега ти нямаш този материал. Ще построят твоите внуци дървен дом от тези дървета, които още дядо им е посадил, и са обичали ги техните родители. Такава къща ще лекува, ще пази от нечистите, и за светлина ще вдъхновява тях. И ще живее в тази къща великата енергия на любовта.
    - Да…Интересно…Къща от материала, от дърветата, които са отгледали дядото, майката, бащата. А защо ще пази тя живеещите в нея? В тази къща има някаква мистика.

 „За какво да се твори, разрушавайки първо велико, живо творение?

Например може вандализъм да се нарекат деянията му. ”

Но ако добият друго ниво на съзнание, творенията могат да се вършат и по друг начин.
    - Какъв друг?
    -По този, по който Създателят е творил всичко в своя порив на вдъхновение. И да усъвършенства творенията му и нови да твори само на човека единствено е дадена способност.
    - А как Създателят е творил? И инструмент какъв за творчество е дал той на човека?
    - Мисълта е инструментът главен на Създателя. И на човека дадена е мисъл. Творенията истински са, когато в мисълта участват и душа, и интуиция, и чувства.

- И какво, всички ли хора могат да го правят?
    - Да! И го правят. Но материал използват при това, като умъртвяват първо друг, а мъртвото да се разлага само може. Така човечеството векове се бори, да спре на своите творения разложението, така на гнилост още мисълта човешка се поддава и време няма да помисли, кое творение истинско се назовава. - „Пространство на любовта”-

Идеята започна от ограда- през 30-50- см големи дървета-кестени, борове, дъбове или др.
Излиза почти без пари- въпрос на време е.

Живата ограда - алтернатива на досегашните огради

Ето една възможна форма на еднофамилна къща, в която вместо да се строят стени по традиционния начин, стените се отглеждат от дървета. През 15-30 см по план вместо да се зидат стени, се засаждат дървета /зависи от от вида дървета/ и след 15 години има готова къща. Дърветата растат сами, а човекът само им задава програмата, вместо да РАБоти за пари 15 години и тогава да строи по начина, който познаваме

По - долу има детайли.
Ето плана /разпределението:

Пространствен изглед- 3D

Поглед отгоре

Детайл на срастването на дърветата

За да придобие интериорът  по-добър вид, стената отвътре може да се облицова  с гипсокартон върху винкели.

Изглед от запад

Изглед от Югоизток

Даже съвсем различни дървета се срастват, а какво остава за дървета от един и същи вид

По- подробно срастването ще стане така:
Размерите са в сантиметри

Ето примерно как може да се развие във времето един подобен дом - този може да служи за беседка.
Насаждат се в желаната форма млади, 3-5 годишни дръвчета през 20 см по формата на стените.
Тук формата е елипса, дългата ос е 4 м, а късата ос-3 м, но може и всякаква друга форма да се използува. За сравнение човекът е висок 1,80 м.

След 5 години какво ще стане

След 10 години

След 15години стеблата ще се срастнат и ще се получи това:

Трябва да се сложи покрив. Той може да е от преплетени клони подобно на плетените кошници, но от млади живи клони, на които е придадена формата на покрив. Само след две години те ще са се срастнали и ще образуват изключително здрава конструкция.За този вид покрив не е необходимо да се чака много. той може да се започне още щом дърветата достигнат тази височина.

Ето един друг вариант за покрив: Той е остъклен като оранжерия и през него може да се гледа небето, но е по-скъп от клонестия.

Ето и стените:

Ето вариант на покрив от клони-всеки клон, от всяко дърво се огъва така, че да се получи покрив с необходимия наклон за оттичане на водата.
                                                             
Въобще дървото е изключително пластичен материал и когато клонките са млади, лесно се огъват във всички посоки, т. е. не е трудно да му се придаде най-различна форма в зависимост от предпочитанията на всекиго.

Няма да има и два еднакви дома от живи дървета

Дом ”из деревья, которые посадил для тебя твой отец” – цитат,

посадил, но не за да бъдат отсечени, а за да могат бъдещите хора, които имат друго ниво на съзнание, да разберат предназначението на големите дървета, които не дават плодове. И да се обграждат с истински живи същества , не да строят свой, измислен свят и да повтарят грешката на образния период.

Такъв дом ще живее много повече от тези, които се строят сега и е много по-добре да се започне отглеждането му сега, подобно на бонсай. Бонсаите са много добър пример за това, колко пластично и дълговечно може да е дървото. Но в тях  е вложена мисълта за носталгията по отдавна отминалите хилядолетия и сега хората, отглеждащи бонсаи се опитват да внесат поне една малка частица от природата в помещението. Освен това тъй като бонсаят е малък, създава се илюзията че околното пространство е голямо.

Съвсем друга мисъл е определяща при бонсая- дом от живи дървета. Все пак така оформеното множество дървета е с по-малки размери от същия вид дървета в природно състояние и за него може да се каже, че е бонсай. То е оформено във вид на къща и всички клони, които растат извън тази форма, са или изрязани, или огънати по формата. За щастие, това формиране няма да се прави непрекъснато, а само докато дървото е младо, за да има достатъчно светлина за растежа на всички дървета и за да влиза светлина през прозорците. Също така и не трябва да се допуска прекалено израстване на височина, за да не люлее вятърът дърветата и да не пречи на срастването

Тъй като дърветата не замръзват, възможно е в тази къща да е по- топло и тя да не замръзва.

За пода е подходящо да се насипе 40-50 км чакъл, върху него-глина 20 см, а най отгоре- паркет или дюшеме върху дървени бичмета 8/8 см.

Такава къща много прилича на старинните руски къщи от отсечени дървета , но при тях растерът на стената се явява хоризонтален/дърветата лягат едно върху друго/, докато тук растерът е вертикален- дърветата растат едно до  друго.

Растежът е безплатен.

Всичко това обаче изисква 10-15 години. Ето какво може да се направи за едно лято, ако в имението има подобна група дървета:

В план това изглежда така:

Дърветата изпълняват ролята на колони, стига да са вертикални и дебели не по.малко от 30 см, а между тях се изграждат стени от кирпич на каменна основа по този начин:

Детайлът е от „Дом из самана”

Ако се сравни едно голямо дърво с обикновена дървена колона, всеки много ясно  вижда, че дървото е по-здраво от колоната. Освен това връзката му със Земята е прекрасна- има корени, здраво захванати към Нея. И страничните му клони, ако се разглеждат като греди, притежават отлично захващане къв колоната/ако разглеждаме ствола като колона/

Между дърветата до горните греди ще има кирпич, а върху тях – обикновен покрив със столици, ребра, дъсчена обшивка и , вместо керемиди – сено или слама  за оттичане на водата. Колкото и примитивно до звучи това, в много лъскави немски списания има точно такова покритие на покрива. Такива къщички изглеждат като от приказките. Дори много фирми го предлагат.

Ето изглед отгоре.

Друг вариант на чакане - докато израсне къщата, е да се купят на старо един или два автобуса- при всички случаи те имат повече пространство от луксозните каравани и да им се придаде напълно приличен вид, може дори и съвсем лъскав. Това, че са купени на старо, не значи, че са длъжни да изглеждат все така. Още едно предимство- те са преместваеми вещи по смисъла на закона и за тях не е необходимо да се иска разрешение за строеж или да се плащат данъци. /ако са спрени от движение/

Много е важно да са облицовани с подходаща топлоизолация- поне 5 см за стените и 9-10 см за покрива, както и 5 см за дъното им отвън.

Водоснабдяването може да е по този начин:

Топлоснабдянане, електроснабдяване- с необходимия брой слънчеви колектори и вятърни двигатели

Учителят
 

Както всички истории имащи претенцията да бъдат разказани пред широка публика, така и тази трябва да бъде добре разказана, че да не прозвучи нито наивно, нито недостоверно. За това може би, авторът ще трябва да си припомни отминалите години за да може неговите ученици да извлекът най-голяма полза от разказа. Защото както казва учителят им... в същност ето как им говори:

- Мои ученици, практиката е най-добрия учител. За това няма да ви давам наставления. Ще ви разкажа моята история. За моя учител. Всеки от вас ще си изведе поука. След това ще питам всеки от вас дали му е станало ясно. И какви въпроси има.
Шестте момчета и едното момиче седяха на засенчената от клонести дъбове зелена поляна и гледаха, без да откъсват очи своя учител. Родителите им бяха слушали истории от своите родители за този човек. Знаеха за мъдростта, която се е натрупала в него с годините. За това бяха решили да го помолят да предаде житейските уроци на децата им. Знаеха, че той ще го стори по-добре от тях, макар да не бяха лишени от разум.
Слънцето тъкмо се показваше на хоризонта. Децата бяха станали рано, но това беше обикновено за тях. Те се бяха родили и живели сред природата, и щом се развиделеше на вън, те се измъкваха из под топлите завивки и тичаха на вън да посрещат зората. Когато пък валеше дъжд, всички деца от селището се събираха под големия навес в центъра му и решаваха нещо да правят. Но от няколко дни бяха заети с нещо много интересно. Те също както родителите си го смятаха и за много важно, защото оценяваха тяхното мнение. Знаеха, че то е безпогрешно. Бяха решили, майките и татковците, че ще е от полза за децата им да общуват с мъдър човек като стареца, както всички го наричаха, и децата нямаха нищо против.
Днес беше третия им урок. Но както току що разбраха, нямаше да слушат наставления, а история. Това изостри апетита им и те още по-съсредоточено загледаха стареца в очите.
А той започна така:

Бях млад, и съответно неопитен. Нямах още седемнадесет години, навършени, но усещах, че живота ми не върви добре. Ежедневието ми минаваше или в неприятни за мен дейности или в скука. Опитвах да се развличам с разни неща, но не успявах за дълго. Всичко ми омръзваше...

И ако си мислите, че послушните ученици на стареца още не са дорасли, че да проумеят думите на му, то жестоко се лъжете. Защото, макар и малки, те са страшно умни. Слушат внимателно всяка дума и се стремят да я осмислят. За тях няма нищо, на което да не обърнат внимание. Питат "защо" и се стремят да си отговорят. Сравняват отговорите си с тези на другите и избират най-съвършения от тях. Този, който им се стори най-разумен. Ето и сега, личицата на дечицата придобиваха облик на съчувствие.

...Малко по малко осъзнавах, че ще трябва да направя нещо, че да променя живота си. Ако ли не, той щеше да става все по-тежък. Такъв като на родителите ми и почти всички хора, живеещи по света.Нека да ви кажа, че тогава хората живееха зле. Боледуваха непрекъснато, а наричаха болест само, най-острата форма на болестта. Така не осъзнаваха, че са постоянно болни, че трябва да се излекуват напълно, ако искат да живеят като хора. Така както вие живеете сега,
мои ученици.
Аз тогава също не знаех за странната болест, която пречи да гледаш трезво на нещата, да преценяваш ситуациите и да взимаш най-правилното решение. Но негодуванието, тежащо ми почти всеки ден, ми подсказваше, че нещо не е наред. Но единственото, което можех да правя тогава беше да питам, "Защо така се получава?", "Защо страдам толкова?", "Защо не виждам щастие в живота, така както би ми се искало, защо всички хора страдат?". И все въпроси от този сорт,
подплатени с много тъжни емоции. По някога, когато ми беше особено тежко даже си поплаквах. Спомням си веднъж, когато с един приятел се разхождахме в града, в който тогава живеехме. Нападнаха ни хулигани и ни откраднаха парите. Не можехме да направим нищо, освен да си мълчим, поне да не ядем пердах. Тогава ми беше особено тежко, заради безпомощността ми. Не бях научен да се защитавам и не можех да разбера защо е така. Не виждах логиката в света, в който тогава живеех. Свят напълно противоположен на този тук, мили ученици.
Но да продължим:

Както на всеки, който силно копнее да получи нещо, така и на мен ми бе дадена възможност да открия отговорите на въпросите си. Но това стана много бавно, постепенно. Така ще става и с вас. Ден подир ден.По онова време при нас се говореше за гуру, учители от далечната Индия, страна много различна от нашата. В нея традициите от древни времена, когато хората живеели както е правилно, така, както вие сега се опитвате да живеете, не били загубени. Учителите, тези гуру пазели древната мъдрост събирана от хората по онова време, когато имало възможност да се докоснат до откровението и да проумеят житейския път на човека.
При нас се говореше за това, колко интересно било да имаш свой гуру, той да ти дава напътствия. Все повече хора разказваха как са ходили в Индия или в други източни страни и са почерпили мъдрост за живота си от тези славни хора.
У мен все повече се зараждаше желанието да имам и аз учител. Това беше единствения начин да намеря верния път в живота, преди да съм се изгубил съвсем в тъмните му коридори и да остана за винаги в мрак и невежество. Разбира се имаше много книги, написани от мъдреци, по-малко или повече мъдри, но всеки казваше, че най-добре е самия гуру лично да те обучава на живот. Той веднага познава от какво точно имаш нужда.
Дните си минаваха, а аз мечтаех за своя гуру. Кога ли щеше да се появи? Родителите ми ме гледаха, че все повече загубвам интерес към околния свят. И те се чудеха какво да правят. Все пак им бях рожба, искаха да съм добре. Споделях с тях мечтите си, и въпреки че не вярваха на това, че може да има истински живот, без болка и страдание, се мъчеха да ми помогнат някак си.

Веднъж ми казаха: "Не можем да те заведем до Индия. Това струва много пари, но ако искаш може да те запознаем с един нашенски гуру. Може да не е толкова умен, колкото тамошните мъдреци, но все пак се слави със скромност и доброта. Нали това казват твоите учители от Индия – че това е най-важното за един човек".
На мен ми стана интересно, но не се зарадвах особено. Въобще не си представях гуру, живеещ в нашата страна.Той живеел, разбрах, в една малка къщичка на село. Някога в гората до нашата къща имало махала, там също живеели много хора. Но постепенно хората се изтеглили в градовете и там запустяло. Последния обитател бил именно човека, с който щях да се срещна когато след две седмици приключа с ходенето на училище и изляза във лятна ваканция.Дойде това време и аз със смесени чувства се отправих с родителите си към село. Те бяха говорили предварително с този човек. Не знам
какво му бяха казали, но явно доста са го увещавали. Дано, надявах се, само да не са го помолили да играе ролята на гуру, за да ме залъжат, колкото да ми мине мерака. Но аз щях да разбера това. Знаех какво представляват истинските гуру и ако този се окажеше самозванец, щях да му скроя някой номер и да си тръгна на часа.
Е, дойде мига на срещата ни. Аз тръгнах по посочената от родителите ми пътека рано сутринта. След около половин час стигнах съседната махала. Тя наистина беше опустяла. Имаше полуразрушени къщи, плевни, хамбари, кошари за добитък. Но наоколо беше някак приятно. Ставаше ми ясно защо този човек е останал да живее тук. Поне я нямаше отровата на града, която ние неговите обитатели постоянно поемахме.И ето стигнах до къщата му. Познах я по това, че от двора се чуваше подрънкване на звънец. Това беше козичката му. Имаше с и още две, че и три яренца подскачаха покрай тях. Човекът сякаш усетил че стоя пред дома му, излезе от къщурката си и погледна към мен.

- Добър ден! – казах аз, без кой знае колко да влагам в това пожелание.
- Да, добър да е... – отвърна той и се усмихна, - Ти сигурно си Томановото момче (така се казваше дядо ми, Томан). Заповядай, влизай.
Аз отворих дървената порта и влязох. Той ме покани в къщата си. Вътре имаше стара печка, маса, стояща пред дълга пейка, и легло. Също така един долап върху който бяха разхвърляни всякакви неща. Ножче, кибрити, вестници, лъжици, вилици, някоя и друга паница...
Ние седнахме на пейката и подпряхме ръце на масата. На нея имаше поднос със череши.
- Аз точно не разбрах от баща ти какво ти е в главата, но мисля че ще ми обясниш.

Точно това не исках да чувам. Че баща ми му е обяснил ситуацията, и го е помолил за помощ. Стори ми се че той е най-обикновен старец, доизживяващ годините си. Бях разочарован, но не можех да си тръгна
веднага. Заговорих с неохота.

- Ами. Вие сигурно не сте човекът, който ми трябва, той баща ми не е разбрал точно...
- А какъв човек ти трябва? може пък да познавам.
- Трябва ми учител, който да ме научи да живея. Сигурно не ме разбирате, но има такива. Те знаят много мъдрости и взимат ученици, и ги учат на това как най-правилно се живее. Дават им и практики, с които да опознават вътрешното си пространство и с това да разбират кои са всъщност, а и какво им е предназначението.
Това го казах на един дъх и човека ме зяпна с отворена уста. Помига малко и каза:

- Че даже и учители на живота ли са се навъдили?Не можех да повярвам на ушите си. Но какво толкова, човекът сигурно
си мисли, че животът е нещо просто, незаслужаващо внимание. Просто стоиш и страдаш, каквото ти отреди съдбата...
Тъкмо бях решил да стана и да се сбогувам със стареца, който дори брада, като истинските гуру нямаше, само прокарала четина, небръсната от няколко дни, и той добави:
- Че живота сам ти разкрива тайните си щом се взреш в него.
Каква изненада. Сякаш ме закова пирон за пейката. Направо го погледнах ококорено. Това си беше мъдро.
- Но дали знаете как да го гледате? – казах аз, най-вече за да се избавя от учудването, и разбира се да потуша тръпката на надежда, която ме прободе от вътре.
- Ти за това си тук, нали? За да научиш как се живее.
- Да, това искам да знам. Вие ще ми го покажете ли?
- А, дали ще можеш да го научиш, запитвал ли си се? Всички го искат, но виждаш, че повечето все не успяват да заживеят щастливо.За това не се бях замислял. Смятах че всеки можеше да се научи, стига да научеше как се живее правилно. Точно това и му казах, а той отвърна:
- Добре, щом смяташ, че можеш, значи можеш.
Ние постояхме малко, без никой да казва нищо. Това ми ставаше досадно и аз попитах:
- Ако ме учите, тогава да започваме. Но само не си мислете, че ще трябва да ви слугувам. Чел съм за такива манипулации. По цял ден работят учениците, а мнимият им учител само си лежи и им приказва, - Работете! Така се учиш на живота, като се себеотричаш...
Той се засмя гръмко, сякаш не беше чувал нещо смешно от години и сега си наваксваше.
- Ти си бил и хитър? С хитреци трудно може да се справи един учител, как, гуру ли се нарича. Колкото и да е мъдър, ако ученикът е хитрец, то нищо няма да му влезе в главата. Е, нека първият ми урок бъде такъв – ако успееш да забравиш хитростта си, ще те обучавам, ако ли не, бъди си такъв, какъвто искаш да си.
Аз го гледах леко смутено. Не можех да проумея какво общо има тук хитростта и го попитах, точно това, а той ми отвърна:
- Хитрецът не допуска да му бъдат давани съвети. Макар и глупав, той си мисли че знае всичко. Гледа из под вежди и подценява другите. Така никога не успява да задържи приятели.
Този човек наистина беше мъдрец. Разбрах го. Той говореше много мъдро. Щях да му служа, за да ме обучава. Той май прочете по лицето ми, което в този миг вече изразяваше удивление и преклонение, какво мисля и каза:
- Но трябва да заслужиш мъдростта със смирение.
Аз кимнах няколко пъти енергично с глава. Бях готов да изпълнявам заповедите му. Излязохме на двора. Старецът каза:
- Стар съм вече и не мога да се катеря по дърветата. Ти ще обереш черешата.
Нямах нищо против. Кимнах в знак на съгласие.Свихме зад къщата. Пред нас се откри голяма овощна градина. Тревата,
която растеше покрай дърветата беше окосена и струпана тук-там на купчини. Но мястото не беше малко. Имаше поне тридесет овощни дървета. И както забелязвах всичките бяха отрупани с плодове. Някои още млади, разбира се. Но как не се забелязваше тази градина от вън? Сякаш ограда от трънаци и храсталаци опасваше двора на стареца. От
вън се виждаха само запуснати дворове, непривличащи с нищо окото. А тук, виж ти! Какво имаше.

Ние взехме стълба и кошници и тръгнахме покрай дърветата. А само колко птички имаше там! Точно както във вашите градини, мили ученици.Стигнахме до една огромна череша. А по нея толкова много плод. Повече се червенееше от колкото зеленееше. За мен тогава това беше изумително. Пък и се притесних. Всичкото ли това трябва да го обера сам? Какво щеше да ги прави всичките тези череши? И въобще – толкова много плодове, как ли се справя с тях? Ще ги продава ли, ракия ли ще вари. Взех че го питах, но той ми каза, че по принцип не ги бере, само колкото за ядене, но сега ще му трябвали за нещо.Аз подпрях стълбата на дебелия грапав ствол на черешата и се качих нагоре. Държах и кошница.
Цял ден брах череши. Събирахме ги до потока, който минаваше покрай двора на стареца. Извираше малко по нагоре от една скала. Именно той е бил някога причината хората да се заселят на това място. Късно следобед започнах по негови инструкции да ги мия. Измих и едни прашлясали буркани, които той извади от мазето. Напълних тези буркани с череши, а той започна да ги затваря. Не знам дали капачките щяха да му се хванат, сториха ми се доста старички, но само това не исках, - да ме прати да купувам капачки за буркани. Селската бакалница беше поне на три километра от къщата. Пък и нямах сили да коментирам. Явно времето ми нямаше да минава в седенки и разговори. Медитация и дълбоко дишане.
- Баща ти съгласен ли е да прекараш двата месеца при мен? – попита ме по едно време стареца.
- Да, той така ми каза че сте предложили.
- Та, ще стоиш ли? По-добре реши още сега.
Аз се замислих, но така или иначе не ме очакваше нищо друго това лято. По-добре да помогна на стареца, поне ще натрупам добра карма, помислих си. Така се говореше в индийските книги на мъдреците.
- Ще остана.
- Добре тогава. Можеш да си тръгнеш, когато поискаш, но запомни, че съдбата ти днес поема по друг път. Ако го сториш, ще ти бъде много трудно да се върнеш към обичайния си начин на живот. Дълги години ще те измъчват съмнения, ще съжаляваш, че си се отказал, но аз повече няма да ти обърна внимание. Достатъчно труд положих за теб. – последното го каза по-тихо, сякаш на себе си.Колко странно. Не го разбирах.
- Как така? Какво сте направили?
- Още ти е рано да знаеш. По-късно може би ще ти обясня. А сега ще ти се отдаде възможност да разбереш колко си издръжлив по характер.
Малко, все пак разбирах. Сега ще ме мъчи, да види колко мога. И ако издържа ще ме награди със знание.След това наредихме бурканите в един казан, който сложихме на огнището. Запалихме огън и започнахме да ги варим. В същност всичко сам правех. Той само ми казваше какво е нужно. И само тогава, когато аз съвсем не разбирах какво да се прави. Също така ми беше странно защо не сложихме захар в компота. Майка ми все така го правеше. Но както и да е.

Вече се беше стъмнило. Стояхме край огъня. Той припукваше от време на време. Ярките му жълтеникави пламъци хвърляха отблясък върху стената на къщата. Сенките ни играеха игрив танц върху й, карайки ме да се унасям. Колко свежо беше тук! Не е като в града. Беше ми наистина приятно да стоя до огъня. Да подхранвам бездънната му паст със сухи клони, да гледам как постепенно ги поглъща.Водата в казана завря и това беше знак, че вече сме готови. Оставихме огъня да догаря и се заехме с друга работа. Много жалко, защото бях изморен и то доста. Трябваше да издоим козите иначе щяхме
да си лягаме гладни, както заяви старецът. Той само викна "Яре" и в мигом звънецът додрънча до нас. Цялото стадо се скупчи около него и сякаш се опитваше да го събори. Явно много го обичаха, че толкова много искаха неговите ласки.
Със сетни сили издоих и третата коза. Дядо ми ме беше научил да ги доя и тази дейност дори ми доставяше удоволствие, но сега по-скоро я мразех.

Хапнахме по една брашнена каша. В топлото мляко се изсипва постепенно брашно и се разбърква непрекъснато. То се сгъстява и става на каша. Оказа се странно вкусно и въпреки, че бях свикнал да ям много по-разнообразна храна, сега това ми се стори достатъчно.Почудих се къде ще спя. В стаята имаше само едно легло, а други стаи
нямаше, с изключение на едно килерче. Взех, че попитах, а старецът ми каза:
- Ти ще спиш при твоята приятелка.
- Каква приятелка? – недоумявах аз.
- Черешата. Ще спиш под нея. Днес се запозна с нея. Цял ден общувахте. А и тя ще те храни в близките няколко седмици.Не се притесних много. Само не знаех, дали няма да ми е студено.
- Ето, вземи тези две одеяла. Предполагам, че няма да измръзнеш. Днес се потруди добре, имаш заряд от топлина за през нощта.
Аз ги взех и бавно излязох на вън. Той не ме последва, както очаквах, да види дали ще съм добре.Загледах се в звездите. Тук на село те бяха толкова хубави. И толкова много. Много пъти мечтаех да мога просто да си стоя и да ги
гледам, и ето сега ми се отдаваше възможност. В града бяха съвсем малко. Пък и какво можеш да видиш, нали си все под покрива.Опитах се да примамя козите да са близо до мен. Малко ме беше страх. Сам в тъмнината. Май никога не бях спал на открито. Старецът наистина иска да ме научи на нови неща. Постлах едното одеяло под черешата. Клоните й бяха надвиснали, и само на метър от земята имаше пролука. Беше като навес. Мила черешо, говорех й, май тази нощ с теб
ще си правим компания. Пази ме от чудовища, чу ли!Легнах и се завих. А сънят ме унесе много бързо. В просъница ми се
стори, че виждам стареца да отива на някъде в далечината. Но ходеше много леко, сякаш летеше а не стъпваше. Но заспах, натиснат от умората.

Събуди ме гласът му:
- Добро утро!
Отвих глава изпод двете одеяла. През нощта беше станало много студено. Бях се омотал и свил на топка, така че да мога да запазя, колкото се може повече топлина. Сега се бях схванал. Но бях учудващо бодър. Станах и внимателно се протегнах, защото всичко ме болеше. Казах, добро утро и тръгнах след стареца, който ми кимна да го последвам. Закусихме същата каша, както снощи. Този път ми се стори още по-вкусна. А и толкова сгряваща. Много ме освежи. Но както разбрах след малко, тя е била с цел да ми даде сили. Щяло да има работа за вършене.
Излязохме от къщата и тръгнахме през дърветата. След малко стигнахме до овощна градина. През нея минаваше поточе – вадичка, която е отклонена от извора. За напояване, както ми беше обяснено. Започнахме да навръщаме водата в лехите. Тя се втурваше, като подгонена, ту покрай картофите и боба, ту покрай доматите и краставиците, пипера, зелето, лука, царевиците, цвеклото, марулите, спанака, чубрицата и босилека. Старецът се беше постарал да си отгледа всичко необходимо му. Но се зачудих как козите не идват да опасат всичко, след като си ходят свободно из двора му. Сигурно ги е дресирал. Те наистина го слушаха.
Напояването беше започнало да става игра. Слънцето напече и ме накара да се събуя бос. Джапах из вадичките. Пръсках се за да се охлаждам. Веселях се все повече. А и старецът взе да се смее по-често. Повече ме караше да му разказвам как живея в града, как съм решил това за гуру-то. Какво ме е подтикнало. Как си обяснявам нещата. Опитваше се да ме опознае, за да подходи според характера ми. Е, не можеше да ми чете мислите, но все пак знаеше какво да
прави. Това ми харесваше. Явно си имаше свой подход.Приключихме с поливането и тръгнахме към къщата. На връщане той ми показа едно сухо дърво.
- Ще го сечем след малко. – каза ми, - Иди си набери череши... или джанки ако искаш, или... ей там има кайсия.

Сякаш знаеше че съм поогладнял. Аз се нахвърлих на плодовете. Брах и ядох, колкото можах. Ама и те бяха толкова вкусни! Коремът ми се напълни до пръсване. Съвсем скоро, обаче съжалих за това. Старецът дойде със голяма секира в ръце и ме подкани да тръгвам с него. Отидохме при сухото дърво, круша беше. Подаде ми секирата и ми рече да сека.
Брей, колко твърдо дърво. Не съм го очаквал. Сила не ми липсваше. Последната година и половина бях ходил на фитнес, и макар да не бях станал едър като вол, като приятелите ми, които се тъпчеха с всякакви синтетични препарати, помагащи на мускула да расте бързо, все пак не им отстъпвах по сила. Но въпреки това дървото ми се опъна. Пролях много пот. А и слънцето беше безмилостно. Исках да си почивам, но така трябвало, - да се изморя. Да влезе въздух в тялото ми. Разбирах го това. И за това не се жалях.
Най-сетне дървото падна. Строполи се с хрущене върху зелената трева. И тъкмо си мислех, че ще си отдъхна, когато старецът безпристрастно ми нареди да започвам да го окастрям. След това трябвало да пренеса дървата при къщата. А аз бях вече без сили. Но се стараех. Започнах да удрям със станалата цял тон секира по клоните. Криво-ляво ги нарязах. Седнах малко, като победоносец, убил страшния звяр, а старецът ме сгълчи. Защо си давам почивка. Така нямало да науча тялото си на работа. Че аз какво правех до сега? Нима лежах? Ставаше ми досадно, но нямаше къде да мърдам. Започнах да нося едно по едно парчетата дърво към къщата. Там ги нареждах под един навес.

Късно следобеда успях да приключа с работата си. Дори дънера разцепих на парчета и него пренесох. Тръгнах да си набера малко плодове, но старецът ме спря. Отидохме до градината. Каза ми да си набера от спанака и марулите. В същност само те ставаха за ядене за момента. Аз набрах листа и като разбрах, че няма да ги правиме на салата, с оцет и олио, започнах да ги ям направо. И бях учуден че са си вкусни и така. Дори можех да се насладя на специфичния им вкус. Е, марулите малко горчаха, но какво от това. Нали бях изгладнял и не ми правеше впечатление.Отидохме да се поразходим. Да изпратим деня, както разбрах. Поехме на пред през градината. Видях че в съседство растеше един голям
квадрат пшеница. Само как стареца си отглеждаше всичко. Нищо не купуваше. И тогава ме осени, - вървях по пътеката водеща на горе към баира покрит с гъста дъбова гора и мислех: Този човек не се нуждае от обществото. Той е независим. Колко интересно! Не се сдържах и му казах:
- Вие сте се уредили много добре. Не ви трябват пари за Нищо. Ама... – не знаех как да продължа.
А той:
- Отдавна не харча пари. Синът ми ми взима пенсията и какво прави с нея не знам. Щом неще да живее спокойно, без да се претрепва от работа, нека се мъчи в града. Ти, виждам, си забелязал как може да се живее и "без пари". – той се обърна на зад и ми се усмихна, след това ме  попита, - Кажи ми, защо, смяташ, - хората толкова ли са глупави, че не могат да се сетят че е толкова просто да живееш без пари.
Хъм, лесен въпрос, помислих си и веднага отвърнах:
- Те не искат така да живеят така. Искат коли, къщи като дворци, телевизия, развлечения.
- Точно така е за съжаление. Но друго те питах. Защо не могат да прозрат, че има по-лесен живот?
- Ами, - съсредоточих се аз, - сигурно ги е страх да оставят удобствата на града. Те се мислят за цивилизовани. Това е тяхната гордост, да произвеждат изкуствени храни, смятащи се за богове. Даже отхвърлят природата. А тук е много хубаво. И денем и нощем...
минахме през гората, изкачвайки се нагоре по хълма. Стигнахме една скала. Внимателно се качихме на нея и седнахме отгоре й. Беше равна, а от нея се разкриваше страхотна панорамна гледка. Хълмовете обрасли с гори се редяха един зад друг чак до където ти стигаше погледа. Долу в ниското се виждаше махалата. Дори видях черешата и се усмихнах. Наистина започвах да придобивам отношение към нея.В дясно от нас в дърветата подрънна звънец. Онзи ще да е, на старата коза, реших, а старецът се усмихна.
- Не ме оставят сам, все ме преследват.
- Обичат ви, за това. Повече от които ние се обичаме в града...
Поговорихме на дълго и на широко за това, как постъпват хората в града. За това че боледуват без това страдание да им носи дори най-малка полза. За това, че се измъчват с какви ли не притеснения, свързани най-често с липсата на пари и предмети, които в същност не са им нужни. За това, че в основата на всичко стои стремежът към наслаждение, а не развитието на разума и чувствата. За това, че учат и децата си на същото... Въобще – отвори ни се разговор, и дори аз успях да стигна до прозрения, които не съм достигал до сега. Осмислих почти изцяло бутафорията на градския начин на живот, много неща ми станаха ясни. А старецът само ме насочваше с подходящи въпросчета. Ама наистина беше много умен!
До като говорихме слънцето бавно се спускаше над планината на среща ни. Бързо се шмугна зад нея обагаряйки всичко на около в ярко оранжево. То постепенно избледня, преливайки се в мътно лилаво, след това в сиво. Беше прекрасен залез! Постепенно се смрачи и това ни накара да се върнем в настоящето. Извади ни от унеса, в който бяхме изпаднали, до като наблюдавахме чудото на природата. С усмивки на лицата си се спуснахме по пътеката, обратно към къщи. Нали беше вече и мой дом?!

На връщане в тъмното казах откровено:
- Благодаря ви, че ми помогнахте да видя как стоят нещата за града и останалото. До като рязах дървата постоянно си мислех как мога да се сдобия с нещо от онези неща, които толкова често похапвах в къщи. Вафли, бисквити, кексове торти... но сега знам, че те не са хубави. –той ми беше обяснил, че не е хубаво човек да се храни с нещо, което не е произвел сам, особено ако са го правели машини и в него са сложени всякакви изкуствени материали, ако е застояло или с пресилено пикантен вкус, - Изпариха ми се от главата, но все пак, ще може ли една паница от хубавата каша...
Той се засмя и каза:
- Ще може и две! Днес поработи повече, ще трябва да се подкрепиш.
Стигнахме дома на стареца. Минахме покрай черешата и аз тайно й намигнах, в знак, че скоро идвам да и правя компания. Това за мен беше шега, но явно общуването с растенията като с обикновени хора, щеше да се окаже нещо много по-сериозно от една игра.
Хапнах набързо сам. Старецът не яде нищо. Въобще, през този ден не го видях да яде. Беше си слаб, но изглеждаше много свеж. Не беше прегърбен като дядо ми, който по цял ден работи, занимава се с каруци, сено, крави, тор, и какво ли още не. За да има какво да ядете, казва, но виждам, че и без много труд човек може да яде дори да се подува, както сега аз бях направил. Кашата ми дойде в повече, но не съжалявах. Дори без захар ми беше достатъчно приятна. Това че беше топла бе напълно достатъчно. А и козето мляко е много по-вкусно от кравето, което дядо ми доеше.
- Вземи пак тези одеяла. Ще ти бъде хладно, но не колкото вчера. Утре съвсем ще свикнех. На вън не е студено, просто тялото ти е свикнало на висока топлина. Но нищо, ще се регулираш, природата не е нещо необикновено за тялото ти.
Усмихна ми се широко, че чак замижа с очи. Сякаш ми беше истински дядо. Днес се сближихме много. Придобихме повече уважение един към друг. Като двама мъдреци бяхме горе на скалата.Аз отидох под черешата и уморено легнах под нея. Завих се и бързо заспах, унесен от песента на щурците.

През следващите няколко дни работата продължаваше. Старецът ми измисляше всякакви натоварвания, с които да ме изцеди до капка. Но и аз постепенно започнах да свиквам. Работех, но и ядях все полезни работи. Започнах да усещам сила и пъргавина, каквито никога не бях изпитвал. И нямате си на представа колко ме радваше това! Наистина започнах да чувствам живота да тече във вените ми. За какво ми беше да практикувам упражненията за дишане, които толкова много ги хвалеха. При физически труд дробовете сами ти се отварят широко. За какво ми беше да медитирам без да мисля за нищо. Сутрин и вечер слънцето правеше такъв спектакъл, че те караше да забравяш за всичко и просто да се наслаждаваш. А и останалата природа беше невероятно красива. С всеки изминал ден ставаше все по-приятна. Дъждът, който се изсипваше от пухкавите облаци, преминаващи над двора на стареца, не плашеше, както в града. Просто си стоиш и усещаш. А наистина има какво да се усети...
За какво ти е да правиш определени пози? От физическите упражнения може да те хване скука, дори антипатия към движението, а тука цепиш дърва, косиш ливадата, пренасяш сено, други работи вършиш. И да потичаш е много приятно. Уж обикновени неща, част от живота, но ти се отразяват по най-добрия начин. Извличаш ползи от обикновената работа. Сякаш това е цялата философия – живей живота, какъвто трябва да е и ще получиш онова, което търсиш в живота. А и е много по-вълнуващо.

Изминаха два месеца. Аз се бях променил. Разбирането ми за живота се беше променило. Усещах сила в себе си. Не физическа сила, въпреки че и тя се беше повишила в тялото ми. Онази сила беше друга. Тя бе плод на вярата ми, че живота не е чудовище, стремящо се непрекъснато да те погълне, ако не се бориш. Това, което научих ми показа истинския живот, непроменен от човека. И това, което видях в живота ми даде
сигурност и сила.
Но все още не можех да си обясня едно. Защо хората в града не желаят да живеят по-добре? Защо се страхуват от това, което може да им предложи природата? Старецът, признат вече за мой учител ми отговори на този въпрос:
- Защото са измамени от нещо на което имат доверие. Те вярват на собствения си свят. Там са се родили и това за тях е реалността. Всичко различно от нея е неразбираемо за тях. Те не са имали възможността да го опознаят и тогава да съдят, както се случи с теб. И понеже там, където живеят властва система, държаща ги в подчинение, те не изучават природата като възможно място за живеене, а само като нещо допълнително. Това, което знаят за нея е изкривено познание, дадено им от хора, които имат изгода от това човека да продължава да живее в градовете и селата, които са от градски тип, да работи като ежедневно и да увеличава богатството на единици. А както виждаш природата има своя реална среда, която е непозната почти за никой. Самият ти не беше наясно с реалността на природата, да я наречем Питомната природа, защото повечето хора когато чуят за реалността на природата си представят диви горски и планински
пейзажи, там където никой не би могъл да оцелява, без да му бъдат доставяни постоянно жизнено необходимите за оцеляването му продукти.
Слушайки го внимателно аз разбрах нещо много важно:
- Има два вида природа. Както казахте дива природа и питомна. Значи, ако хората имаха разбирането за този вид природа, като различен от общото понятие природа, то те биха гледали на живота по друг начин.
- Да. Така е.
- И само трябва да се промени мнението на хората и те ще заживеят щастливо?
- Да, проблема на хората е в погрешното им схващане...ние често разговаряхме. Обсъждахме много теми. Но струва ми се, темата за това как обществото да се върне в правия си човешки път беше най-любимата ми. Чувствах се длъжен да покажа на хората нещо, което те смятат за безполезно. Да им завъртя главата натам към природата и да им кажа, че това не е дивата пустош, нито суровата планина, а че там също грее слънчице, подухва ветрец, пръска дъждец, и е много приятно за почивка и приятен живот. Но колкото повече разговаряхме с моя учител, толкова повече ми се струваше че изходът не е толкова прост. И все пак аз си мислех: "Щом аз съм успял, какво пречи на другите хора да почувстват и те благодатта на природата?
Разбира се и аз в началото не вярвах, трябваше да положа много усилия до като започна да чувствам природата не като неприветлива среда, а като нещо хубаво с което трябва да свикна. Като със студената вода в морето. В началото ти е много студено, но след миг свикваш и не ти се излиза. Но как може да убедиш някого, че ще заживее в чуден свят, само след мъничко лишения, някой, който не се интересува от себе си. Някой който пуши цигари, пие, храни се нездравословно, и какво ли още не. Такива хора не желаят да живеят щастливо. Те са пленници на своите пристрастености и не желаят да се отърват от капана им. И за съжаление това са повечето хора. Близки, приятели, познати. Не познавам нито един човек, който някога да ми е споменал нещо по въпроса, - Как можем да направим така, че да живеем по-леко. Поне веднъж някой да беше се обърнал искрено към някой друг. Но, не, такива хора май са дефицит. Един, два на милион. И точно това ме отчайваше. А пътят за постигане на вътрешна хармония не беше труден. Старецът ми го показа по най-добрия начин и сега аз съм друг, нов човек. Искащ с всички сили да живее. И което е най-интересното. Първоначално имах представата, че е необходимо гуру да те обучава години на ред. Да ти бъде като баща. Да го следваш плътно и да попиваш всичко от него. Това задължение ме плашеше. И то най-вече защото не знаех дали ще мога да го спазвам. Но нещата се оказаха съвсем други. Старецът ми показа света, показа ми как да го живея, даже веднъж ми каза:
- Щом толкова мислиш че по света има много полезни книги с информация, то търси ги и ги чети, но не забравяй че тези книги са написани от хора. Кажи, от къде тези хора са научили за живота и това как той да се живее? От къде другаде, ако не от самия живот. А живота така е устроен, че да се научиш на неговите правила до четвъртата петата година от живота си. Той не е сложно нещо. Но говорим за истинския живот. Всичко различно от него е свързано с много учене, защото е изкуствено. Разбира се можеш да намираш в отделни книги много полезни съвети, събирани и синтезирани от хора през целия им живот, но когато научиш тяхната философия или практика ти несъмнено ще се убедиш, че тя се достига много по-лесно чрез истинския живот. Умът сам автоматично достига до нея, без практики, стига само човекът да живее както и където му е отредено.

И наистина се оказа така. Не от скоро се опитвах да медитирам. Следвах разни предписания, които предполагам на повечето хора са известни. Имах някакъв успех, но той не ми носеше наслада, по което съдех че не съм напреднал много. Но какво се случи след като промених начина си на живот? От както заживях сред природата разбрах какво имат в предвид майсторите медитатори като казват, че мисълта ти трябва да се носи като течението на река. Да не бъде преграждана от нищо до като стигне до океана на спокойствието. Аз често изпадах в състояние, в което просто стоях и чувствах. Чувствах силно всичко около мен. Това чувство наистина е вълшебно! А не съм полагал никакви усилия. То започна да се заражда съвсем спонтанно в мен. И ставаше все по-силно. Дори понякога, когато стоях вечер по здрач, тогава когато птичките замлъкват за кратък период от време аз се унасях, усещах как краката ми и ръцете отпуснати върху тях стоят на десетки километри под мене самия. Усещах и природата наоколо някак странно. Трудно мога да го опиша, но наистина беше нещо ново и приятно. Друг път изпитвах невероятен прилив на любов в тялото си. Възприемах всичко около мен по невероятен начин. Всичко придобиваше най-прекрасен облик и аз се къпех в щастие.Всичко това е много трудно да се опише и аз смятам че то е резултат единствено на по-продължителното ми пребиваване сред природата. И друг път съм бил на места, притежаващи невероятна красота, дори мистичност, но такова нещо не ми се е случвало. А сега бях в обикновена градина, в обикновена гора, но всичко тук беше прекрасно. То ми въздействаше сякаш е част от мен. И ставаше все по-силно. Аз му давах от себе си, а то ми връщаше в замяна, по начина който е типичен за него. Сякаш ми позволяваше да видя истинската му красота.Двата месеца при стареца изтекоха много бързо. По някога се чудех как така родителите ми не дойдоха да видят как съм. Старецът веднъж намекна че е по-добре да не идва никой външен човек. Сега вече разбирах защо е така. Сигурно ги е предупредил. Наближаваше Септември и аз трябваше отново да тръгна на училище. Мислех за това да се откажа от ученето и да си остана сред природата, но не мислех, че ще ми бъде позволено. Все пак и това, което научих не беше малко. Сега знаех как да живея и когато имах възможността, веднага щях да направя така, че да бъда сред природа. Моята лична природа, обаче. Старецът ми беше казал, че това е най-важното.
В центъра на селото имаше събор. Родителите ми бяха дошли да ме вземат. Казаха че не могат да ме познаят. Че съм пораснал. Но и да им обяснявах какво се е случило с мен, те едва ли щяха да разберат. Поне не от един разговор. Трябваше да тръгвам, но не ми се разделяше с моя учител. Казах на родителите ми да ходят долу в селото на събора, пък аз ще дойда по-късно. Помолих стареца да си поговорим:
- Моля те кажи ми какво да правя от тук на татък? Не ми се тръгва от тук. Искам да остана за винаги. Силно се привързах към това място, сякаш има някаква магия в природата, която те завладява за винаги щом отвориш веднъж сърцето си...
А той само се подсмихваше.
- Моето момче, ти ще учиш цял живот, така както и аз се учех от теб до като ми гостуваше.
- От мен? – зачудих се.
- Да. Не е нужно да ме разбираш. Знай само, че винаги трябва да си отворен за да допълниш и усъвършенстваш онова, което знаеш. Ти научи много за живота на човека, но не смятай че това ще ти е достатъчно. Всичко едва сега започва и ще трябва да се бориш за да можеш да живееш както желаеш. Плюс това не бива да живееш сам.
Аз не го разбирах. Та нали знаех как да живея, за каква борба ми говореше? Но не се съмнявах в думите му. До сега не ми беше казал нищо несмислено.
- И най-важното, онова което ти казах още първия път когато се срещнахме – животът е очевиден. Той говори като показва. Ако нещо около теб не ти съответства виж защо е така. Изхождай от гледната точка на естествената природа. Не взимай решения, повлияни от желанията ти. Те често са погрешни. Слушай природата тя говори без думи. Тя показва. Когато я наблюдаваш внимателно винаги отговорът ще се оказва пред очите ти. До сега тя не е скрила нищо от мен.Всичките тези уроци, които научи тук в моята градина са достатъчни човек да може да продължи от тук на татък сам. Но внимавай – не бъди лекомислен. Много бързо ще забравиш всичко научено. Усещанията ще избледнеят буквално за седмици и ти малко по малко ще се отдалечиш от природата. Не забравяй поговорката – "С какъвто се събереш – такъв ставаш". Ако се събереш с живота, ще живееш, ако ли не ще се мъчиш като другите.
Ти си умен, но това не е достатъчно. Много умни хора се лутат по света и все не намират сили да приложат онова което знаят. Пред тях стои една малка бариера, която все не прекрачват. Те търсят съмишленици. За това освен да си умен, от теб се иска повече, дори да си смел. Решителен. Да сбъркаш дори, по-добре е от колкото да чакаш и нищо да не вършиш.
Демонстрирай на всякъде в града смелостта си. Не те съветвам да се перчиш разбира се. Но ако те е страх да заявиш смело, че природата е приятно място за живеене, и за това си по-често сред нея, дори сам, то няма да имаш сила да бъдеш сред нея. Не прави грешката да чакаш компания. Тя ще се появи и ще ти съответства само тогава когато покажеш на света какъв си. От кой тип си и към какво се стремиш.

Това бяха последните му наставления. Аз се сбогувах и си тръгнах. На долу по пътя размишлявах. И стигнах до заключението: Ако хората имат система за преодоляване на градския начин на живот, ако някой им покаже, че тя действа и носи невероятни резултати, то те ще пожелаят да я прилагат. Със сигурност ще трябва да измисля такава система...

Стенли