Едно време (преди около 3 години) работех по цял ден в една скучна фирма. Седях от зори до здрач пред един скучен компютър и се занимавах до припадък с особено скучни фирмени задължения...

И както си се разнообразявах, ровейки из Интернет, попаднах на сайт, наречен “Анастасия, необикновена сибирска отшелница, която живее в тайгата”.

“Ха-ха - казах си – още едно чудо невиждано, пак някоя абракадабра...”

Въпреки това се зарових в сайта, хайде пък да видим каква е тази отшелница...

Още преди да съм прочела и три реда, скептицизмът ми изчезна. Направо забравих за него. А в следващите дни забравих и за служебните си задължения... Докато не изчетох и петте книги (тогава толкова бяха публикувани в сайта), забравих всичко на света. Сигурно, ако някой ме беше попитал коя съм през онези няколко дни, щеше да се окаже, че и това съм забравила. Защото старото момиче беше се стопило някъде в монитора, а от там излезе една съвършено нова “аз”.

Връхлетяха ме всевъзможни мисли за това как не се замисляме за най-обикновени неща, а си губим времето да се отдаваме на напълно лишени от стойност безполезности.

*

Не мога да изразя колко ми е трудно да пиша за Анастасия. А аз съм писател с близо стогодишен стаж... Но каквото и да понеча да запиша и си казвам, ама това Владимир Мегре и самата Анастасия вече са го казали... Неописуемо е. Най-съкровените неща нямат думи. Освен това в книгите на Господин Мегре няма нищо сложно – да кажеш, че са някакви неразбираеми трактати по философия и етика – и да имат нужда от тълкувание... Няма такова нещо. Всичко пределно ясно е казано. Тогава какво има да добавям и аз отгоре на всичко.

*

Мога единствено за себе си да говоря. Преди да намеря Анастасия също си живеех, ама май само съществувах. Бързах да си дам заработената заплата в първия магазин за козметика или дрехи, гледах най-новите филми, мечтаех си за поредния свръхмоден модел мобилен телефон... Бях съвършеното цивилизовано зомби. Като всички останали в големия град. И в големия свят.

*

И сега си живея. Обаче всеки ден все по-истински жива се чувствам. Пак работя, само дето не си позволявам да се отдавам на безмислени каузи единствено заради заплатата. Не си позволявам работният ми ден да е 12 часов, а детето ми в къщи да прекарва без внимание и компания. Пет пари не давам за кариерата си. Още по-малко ме вълнуват новите свръхскъпи модели техника, козметика или парцалки...

Сякаш свалих очилата с големите лупи и сега се уча да гледам света с истинските си очи.

*

Когато свалиш “технократските” очила, първото нещо, което се вижда в полу-атрофираното ти полезрение е тревата. Или голите клони (щото може да е зима, нали така). И колко са красиви те. По-красиви от всяка фабрично направена техно-измислица. Или безмислица, все тая. И после идва учудването – а къде съм бил през всичките тези години, та не виждах колко красиво падат листата! Или вали снегът. Или изгрява слънцето – все неща, които могат да те накарат да се разплачеш от възторг. Ако не си им до болка привикнал, та направо да не ги забелязваш. И то с презрение...

*

Ако има все още някой, който не знае коя е Анастасия или “какво е Анастасия”, нека го обобщим набързо: Анастасия е онзи порив, който те кара в последния момент да уловиш последния влак и да се върнеш у дома. А “у дома” означава вътре в душата ти. Анастасия е онази, която те учи, че смисълът на живота е в това да живееш. Което значи да се радваш. На слънцето и на въздуха, и затова, че има дървета и, че ти можеш дори да засадиш някое със собствените си пръсти, от което ще ти стане още по-радостно. Анастасия е тази, дето ти припомня, че ако имаш деца, те са милион пъти по-важни от стремленията на кариерата ти; пък нямаш ли деца – е най-добре да се замислиш по въпроса как да се подготвиш и да станеш достоен за тях, още преди да са дошли. Анастасия е тази, която ти прошепва за връзката ти с Бога и колко важна е тази връзка. И Анастасия ти казва, че човекът е най-важното, най-силното и най-съвършеното творение във вселената, бидейки любимото дете на Бог.

*

Макар да не ми се вярва все още да има хора, които не знаят коя е Анастасия. За популяризирането на книгите на Владимир Мегре за Анастасия тук (в България) се грижат Гера и Ваня от “Звънтящите кедри”. Те дори и конференция организираха в началото на октомври. Конференцията се проведе във Военния клуб и, мога да ви кажа, беше супер. Видях в алманаха, че Гера се извинява за това, че на конференцията не присъствал Владимир Мегре. Добре де, ама човекът има сериозна работа, пише книга, не е някоя панаирджийска маймуна. Тия, които не вярват и не харесват Анастасия, няма да си променят мнението, дори и да видят (и да пипнат, като уверение, че съществува) Владимир Мегре. Пък конференцията според мен беше много полезна, тъй че никакви извинения не са нужни и Гера не бива да се тревожи от това.

В следствие на тази конференция, както разбрах, наскоро е учреден комитет, който ще работи по откриване на академия и детско училище (които са описани от Анастасия и Владимир Мегре достатъчно подробно). А това е прекрасно. Защото ще има подготвени хора, които да обучават децата ни, че и нас как да подредим домовете си,  градините и горите си и как да излекуваме мислите си...

*

Сигурна съм, че който няма представа от книгите за Анастасия сега си казва, че това е някаква лудешка секта...ето дори и мислите ще подреждат на хората. Чисто промиване... Нямам намерение никого да убеждавам. Мога само да кажа следното: за да приемеш или отречеш нещо или някой (независимо какво е то) първо трябва да го познаваш. Защото приемеш ли без да познаваш, си наивник, а отричаш ли без да имаш представа за какво иде реч, си просто глупак .

Прочетете първа част на “Анастасия” и тогава пак ще си говорим.

Здравейте, казвам се Георги Горанов Иванов ,адрес: гр.Враца ,ул."Д.Дбелянов"23, вх.Б, ап.11. Бихте ли ми изпратили "Анастасия  ..кн.1" с наложен платеж ако е възможно? Предварително благодаря , ще очаквам отговор и книгата рзбира се.
С уважение,
Г. Иванов
 

Здравейте,

Казвам се Радостина Иванова. Радвам се, че клубът "Анастасия" има вече толкова много привърженици. Не живея в София и работата ми не позволява да отсъствам често за да посещавам срещите на клуба. Все пак се радвам че мога чрез писмо да поръчам продуктите, които желая. Бих искала да получа Амулет от сибирски кедър - 17 лв. Моля Ви да ми бъде изпратен на адрес:
гр.Ямбол, п.к. 8600
ул.Преслав 36, ет.4, ап.17
тел. 0885 400045
Радостина Ангелова Иванова
Можете да го изпратите със Спиди.

Предварително Ви благодаря.

Р.Иванова
 

Как да поръчаме стока ?

Скъпи приятели, много често ние получаваме писма с въпроси как да се получи стоката. Решихме да ви обясним по-подробно за оформяне на поръчките. Избраната от вас стока вие можете да купите от нашия офис, намиращ се на адрес: гр. София, ул. "Княз Борис  I"  № 129 (отсечката между ул."Пиротска" и бул."Тодор Александров"). Ако сте от друг град и нямате възможност да вземете стоката от офиса, обадете се на тел: 02/ 981 99 41; gsm: 0899 855 668 или напишете на mail:  zvkedri@zvkedri.com или zvkedri@gmail.com подробно какво искате да получите, трите си имена, точен адрес, пощенсия код и телефон за връзка. Уведомяваме ви, че изпращаме стоката с наложен платеж само по Speedy. Стоката се изпраща по пощата (3-4 лв. към цената на стоката в зависимост от теглото) или по Speedy (4-6 лв.към цената на стоката в зависимост от теглото), според вашите предпочитания. Преди да изпратите парите, свържете се с нас, за да проверите наличността на стоката. Каталогът и цените: http://zvkedri.com/produkti_cedar12.html ; снимки на продуктите: http://zvkedri.com/produkti_cedar.html

С уважение,
Център " Звътнящите кедри на Русия " и " Звътнящи кедри "  ООД

От кога търся нещо да ме вдъхнови. Да ме накара да почувствам че живея. Да призная пред себе си, че и аз съм човек, че и аз мога да обичам. Но странно защо, нищо не влиза в живота ми, сякаш скуката е окупирала всяко негово ъгълче и не позволява да проникне ни лъч светлина в него. И ако смея да си призная сега е един момент, в който съм дори по-зле от обикновено. Изпаднала съм в тягостно
отчаяние. Нима това е нормално? Не, със сигурност не е! Но какво да направя? Щом се погледна в огледалото изпитвам антипатия. Щом помисля за миналото си, изпитвам страх и негодувание. Всичко около мен и в мен ми напомня само за едно – загубен живот.И макар че съм само на двадесет и шест, в живота ми се бяха случили много неща, които придаваха усещането, че съм поне на стоипетдесет. А тези стоипетдесет ме притискат към земята, нямам сила да се вдигна дори на сантиметър. Да вдишам чист въздух, поне мъничко да се ободря. В последно време много размишлявах. Какъв трябва да бъде живота, как би трябвало да постъпва човек. От какво се нуждае в същност. Но отговорите, които си давах не ме задоволяваха по никакъв начин, въпреки че бяха най-доброто което мога да измисля, да прочета или просто да взаимствам от някъде. А неориентираността ми в пространството ме довършваше, караше ме да мисля, че съм един плевел, на никого ненужен, пречещ на околните и на себе си. Но как може един такъв плевел да се превърне в цвете, макар и горско, което никой, никога няма да види и да помирише. Цвете, което може поне за миг да се порадва на себе си и на облялите го утринни лъчи на слънцето. Поне това. У мен се зараждаше решителност подтикната от отчаяние, но все още беше слаба. Недостатъчна, че с нейна помощ да извърша революция. Да разчупя оковите, градени през досегашния ми живот и поне за момент да почувствам живота, така, както другите го правят. С какво толкова съм по-различна от тях? Приятелките ми – повечето се ожениха, е не живеят щастливо, но все пак се забавляват, имат цел в живота и я следват. А и останалите, все са жизнени, вълнуват се макар и от прости, нестойностни неща. Може в повечето случаи да недоволстват, но го правят с жар, поне малко усещат живота. А за себе си не мога да кажа подобно нещо. Опитвала съм да се интересувам от обикновени неща, но напразно. Не мога да се вживея и да придам някакво важно значение на това, че съм си купила нова блуза или обувки с висок ток. Това за мен са несмислени неща. И може би точно тук е проблема. Аз съм по-различна от останалите. Но в крайна сметка не схващам какво ми е. Колкото и опити да правя, не успявам да се приравня до нивото на приятелките ми, да се порадвам на нещата, на които те се радват или поне да възнегодувам за нещата, за които те възнегодуват. Със сигурност ми има нещо, но как да се променя, как да бъда като останалите. - За съжаление останалите, които водят начин на живот, който не разбирам и не одобрявам. Преди време, когато започнах да осъзнавам, че така или иначе съм по различна от хората около мен, (тогава излизах от пубертета) това не ме плашеше. Беше ми дори приятно, че не съм като тях. Чувствах се свободна да избирам нови неща, да покорявам хоризонти, за които не гледам в касовите холивудски филми, за които не слушам в разговорите на простоватите хора около мен. Тогава имах силата да погледна на пред, именно пред моя си живот и да закрача бодро към непознатото. Но какво се случи, че попаднах в това състояние. От човек, който критикуваше другите за това, че не живеят пълноценно, че се тровят с какви ли не боклуци, че съсипват бъдещето си и т.н. се превърнах в жалко подобие на човече, отчаяно търсещо същото това, което до преди няколко години беше заклеймило като нещо напълно безсмислено.Как само се обръща живота. В един момент си силен и мачкаш, отричаш. В другия си на колене молещ се за прошка, да бъдеш приет обратно.Но явно все по-ясно ми ставаше, че няма да мога да се завърна в светските среди и да заживея както подобава на един обикновен гражданин. Това показваха всичките ми опити, които се увенчаваха с неуспех.
Да, трябваше да намеря вдъхновение и то бързо, защото в противен случай щях да заприличам на призрак, нежелан нито в света на живите нито в света на мъртвите. А когато мислех така, пришпорвайки се, се плашех страшно. Сякаш не ми оставаше много да живея, и ако не направя нещо, което усещах че не зависи от мен, то съвсем скоро щеше да ми се наложи да се сбогувам с живота си. А не го желаех. Знаех за всичките приятни неща в него. За любовта знаех най-много. Ах, само колко книги бях прочела, - разкази за любовта, за това как тя се заражда в мъжа и жената, как бива споделяна по най-различни начини, как отслабва и сякаш се загубва, само за да се възроди отново. Толкова много блянове бях изживяла без да имам и едничка възможност да изживея нещо наживо. Дали наистина бях прокълната. Не вярвах в подобни неща, но напоследък все повече ме плашеха. Спомените ми, когато бях разочарована от поредната връзка с несполучлив мъж ме караха да плача отново. Бяха толкова силни, появяващи се в моменти, когато нямаше нужда и те да ми се стоварват от горе. Разбира се скоро ми олекваше, но празнината в душата ми оставаше все така да
зее, като бездънен кладенец, пълен с несбъднати мечти, силни блянове, изпепеляващи копнежи, нереализирали се до сега. На скоро една приятелка ми бе разказала за прочетеното от нея в една книга. Хубаво би било, когато човек се чувства в безизходица, да предприеме пътуване за няколко дни. Да се откъсне от средата в която е затънал. Тази идея все по-често се появяваше в съзнанието ми, сякаш дяволче подканящо ме да действам. И именно дяволче, защото не ми се ходеше никъде. Макар да ми звучеше логично, че човек може да погледне на проблемите си от далече и да ги анализира от друг ъгъл, не можех да си представя къде бих могла да отида. Чувствах че на всякъде ще си бъда същата – една самотница, с подпухнали очи и мрачен поглед.Все не се решавах да тръгна до като веднъж погледът ми не попадна на обявата залепена за един стълб. Някоя си фирма организирала екскурзия до Рилските езера. Откъснах телефона спонтанно, още преди да съм имала време да помисля и продължих по пътя си.Вече бях забравила за екскурзията, мислех си за нещо, когато осъзнах че държа листчето. И то не само го държа, но и го стискам. Бях се качила на автобуса за вкъщи. Седях си кротко на седалката и стисках онова потно малко парченце хартия, на което бе изписан телефонен
номер. Тъкмо слизах от автобуса, бръкнах в чантата си и извадих телефона. Набрах номера и с очакване закрачих към къщи. А отсреща на телефона ми отвърна много приятен женски глас. Сякаш ме мамеше да си закупя билет за екскурзията. И разбира се, аз си купих билет. Автобусът щеше да тръгне от центъра на града след два дни. И нещо много интересно – продавачката на билети ми каза, че съм извадила късмет, защото съм била купила последния билет. Стори ми се доста странно съвпадение. Може би ако се бях обадила "по-късно", както винаги си казвах, нямаше да имам шанса да участвам в "посещаването на чудните езера в Рила", както се бе изразила телефонистката. Шанс? Защо избрах именно тази дума? Странно. Нима това е шанс? Но за какво? Вече дори съм забравила как трябва да се държи човек, когато му се дава шанс. Въпреки че през последните години все за шанс се моля. И нима това е точно такъв? Ще видя, не бива да се вълнувам, мислех си. Но как да спреш лавината, когато тя вече е тръгнала. Еуфорията постепенно ме заля и в един момент не ми даваше мира. Следващите няколко дни минаха в това, да мисля какво ще се случи. Но защо толкова се интересувах? Дали от страх от непознатото, дали ми предстоеше нещо за което съм мечтала толкова дълго и също толкова силно?
Не мисли за това, Тали, ще се поболееш! А, в същност това съм аз Наталия, Тали, ми казваха всички, които все още имаха желанието да общуват с мен, и то май само от състрадание към бедната ми персона.И ето най-накрая двата дни се стопиха. Беше пет и тридесет сутринта. Тъкмо се бях събудила. Беше рано, но си знаех че няма да мога да заспя повече. Багажът ми беше готов, бях го събрала още онзи ден. Не че имаше какво да се взима. Бях сложила в малката си раничка една блуза, къси панталонки и един пакет с бисквити, диетични разбира се. Бях привърженичка на здравословното хранене. Поне от него имах полза. Също така в раничката имаше типичните женски работи, като парфюмче, огледалце, гримчета и др. Също и половинлитрова бутилка с вода.
Изчаках да се разсъмне, към седем часа и станах. Оправих се на бързо и тръгнах към спирката. Беше средата на Септември, но беше учудващо топло. Никакъв вятър, само една мека топлина, вещаеща топъл, слънчев есенен ден. Но въпреки всичко си бях облякла леко якенце бях със затворени обувки. Все пак отивах на планина, не на кафе с приятелки в центъра на града. Стигнах автогарата и се огледах. Никакъв автобус. Никакви хора. Отправих се към чакалнята, а вътре беше пълно с хора. Малко ми поолекна. Една жена близо до мен ми се стори приятна и я попитах, с риск да прозвуча наивно и глупаво:
- За Рила ли чакате?
- Да, разбира се, моето момиче. И вие ли ще пътувате с нас?
- Да. – вече се чувствах в спокойни води, поне екскурзията щеше да се състои.
- Ние сме най-шумната компания, - жената посочи приятелките си, които също като нея бяха не по-млади от педесет-шейсет години,
четири на брой. – Не сме те виждали да пътуваш до сега с нашия автобус...
Както разбрах по-късно редовно се организираха екскурзии именно с въпросния автобус, а тези жени бяха нещо като запазената му марка.
- Ако си самичка, както виждам че е, можеш да се присъединиш към нас. Ще ти допадне веселбата. Не ни гледай че сме стари, от вътре сме млади като тебе. Те се засмяха. Това беше наистина изненадващо, и най-вече успокояващо. Почувствах прилив на енергия, сякаш съм под закрилата на "светите лелки от чакалнята на гарата". Стори ми се странно да се чувствам така, но какво пък. Точно от това имах нужда.
- Благодаря много! – усмихнах се, - Предполагам че ще ми бъде приятно.
Сега наистина вече се бях отпуснала. Сякаш някой се грижеше за мен. Е ще му позволя да си върши работата.
- Това са Иванка, Стойка, другата Стойка и Бойка. Аз съм Тодора.
- Много ми е приятно, - казах аз с нескрито удоволствие. Така лесно да си намериш нови приятели, пък макар и не на твоята възраст беше истинско удоволствие за мен. – Аз съм  Наталия. Приятелките ми ме наричат Тали.
- Добре Тали, автобусът всеки момент ще дойде и потегляме. Ще видиш колко добре ще си изкараме. Аз се усмихнах и зачаках кротко. Вече имах смелостта да се огледам, да видя какви са другите, с които щях да пътувам. Общо взето приятни хора. Няколко по-млади, като мен. Повечето стари, но с все така весели физиономии. Разговаряха по групички за нещо, оживено. Дали наистина ми предстоеше нещо приятно? Щях ли да се порадвам малко на живота, да "събера душа" за да издеяня още малко? Май започвах все по-малко да се съмнявам в това. След като така се развиха нещата до тук, така както никога не си ги бях представяла, всичко предполагаше една приятна разходка. Автобусът дойде и с маневра завъртя задницата си, върху която имаше някаква шарена рисунка, изобразяваща явно логото на фирмата превозвач. Във фоайето зашумя още по-силно и всички се отправиха към вратите на автобуса, които в този момент със съскане се отваряха. Гледах да не се отделям от Тодора и другите, а и тя ме потърси с поглед, който ме накара да се забързам към нея. Беше първа, а аз след нея. Подадохме билетите си на шофьора и се отправихме назад покрай седалките. Миришеше странно, на изгорели газове, на някакъв препарат, на застояло, на ароматизатор... на нещо смесено и не много
приятно. И както си представях, седнахме най-отзад. Шест седалки, място точно за нас.Автобусът вече излизаше от града, стъпи на широката магистрала и потегли с пълна скорост. Радиото свиреше, но нищо почти не се чуваше от него, защото всеки се надвикваше с другия. За миг си помислих, че май всичко ще бъде съвсем обикновено. Все същите хора, говорещи си глупости един на друг, спорещи за несъстоятелни неща. И тъкмо бях започнала да се отчайвам, да гледам скучно през прозореца,  когато Тодора се провикна:
-Хей, я спри това радио да си попеем, че нещо започна да става безинтересно! Това ме изненада.
Радиото бе спряно, а всички останали гласове позатихнаха, сякаш знаеха какво предстои. И жените запяха. Но не както си представях песнички от репертоара на туриста, наситени с похотливи намеци и глуповати съдържания. Не, те пееха народни песни. Както разбрах по-късно от обяснението на Тодора, те бяха, както се наричаха "Пет моми". Пеели от младини, и това си им личеше. Стоях между тях, а гласовете им ме понасяха на някъде в безбрежното. За моменти се отпусках така, че сякаш всичко покрай мен изчезваше, попадах в абсолютното спокойствие, ненарушимо и вечно. Това преживяване ме зареди много. Казах си че обичам тези жени. Те наистина го заслужаваха.
След като се поумориха да пеят и млъкнаха, с Тодора си поговорихме. В същност тя ме заговори:
- Тали, виждаш ми се някак унила. А и това, че идваш сама на екскурзия с непознати показва, че си може би самотна. Може да не се
познаваме много, но все пак защо не ми разкажеш какво ти тежи. Сигурна съм че има нещо. Някога и аз бях като теб. И ако не беше... "едно нещо", нямаше да мога да изкарам до тия години.
- Ами, аз... нищо ми няма. Просто такъв ми е живота. Не е много емоционален... – Не знаех какво да й кажа. Не можех да започна да
обяснявам подробно за несгодите си, и не защото не бяхме близки, а защото не исках да я товаря с проблемите си.
- Няма нищо. Разбирам те напълно. По очите ти се чете. Може ли аз да опитам вместо тебе?
Аз я погледнах учудено. Стана ми интересно. За първи път някой проявяваше такъв интерес към мен.
- Ами да! Ще ми бъде много приятно. – казах веднага и се загледах в нея. А тя започна. И разказваше така сякаш аз разказвам. Все едно говореше за самата себе си. Сякаш беше изживяла същото, което на мен сега ми се налагаше да преживявам. Аз само кимах и с удивление подигах вежди.
- Странно, - казах накрая, - вие сякаш сте ясновидка...
- Не, не, не, - бързо ме прекъсна тя, - и моля те, не сме вие и ние, нека си говорим на "ти". – тя ми се усмихна широко.
- Всеки човек преживял много може да познае какво се случва в живота на едно такова младо и невинно същество като тебе. Ясно е че не ти е леко. Сама си, а не би трябвало, освен ако не си различна от другите. И явно е така. Но от това не бива да се плашиш. Има кой да ти даде съвет и опора, да те насочи по пътя на тези като тебе.
Колко интересно говореше. И сякаш с всяка изречена от нея дума се отваряше хоризонта на живота все повече, показващ че там някъде има свят, който ти съответства напълно, свят специално за тебе.
- Няма да мине много време и ти ще бъдеш толкова щастлива колкото твоите приятели, но по твоя съответстващ ти начин. Ти не си като тях, както аз не съм като тях, както и те не са като тях, - посочи колежките си певици. - Ще поговорим после пак, а сега нека попеем.
- Скъпи момичета, - другите й колежки я погледнаха, - я да изкараме онази, за особения случай. Нашето момиче май има нужда от енергийна подкрепа.
Последното го каза някак само на тях, а на мен не ми стана ясно за какво говореше.Те запяха, но така запяха, че чувството, което се зароди у мене нямаше как да бъде подтиснато. Но странно беше, не познавах метод и да го изразя. То се разгаряше вътре в мен като надуващ се балон, но нямаше как да излезе. Чувствах се лека, спокойна, готова да хвръкне. Усещах прилив на сили. Музиката се лееше покрай мен, но проникваше и в мен. Стигаше на дълбоко и от там надигаше онова от същността ми, което бях забравила за винаги. Автобусът мълчеше, всички слушаха внимателно. Гледаха на пред и явно всеки си мислеше за чувствата, които песента на жените предизвикваше у тях нещо свое. За първи път от години изпитвах подобно приятно нещо и почти изпадах в паника, чудейки се как да го задържа по-дълго. Не ми се искаше да свършва. Никога! Дори не бях си представяла, че е възможно такова блаженство
да съществува. Но го имаше и сега ставах свидетел на неговия танц вътре в мен. Ах, само колко красиво беше всичко! Колко добри са тези жени. Не бих могла да им се отблагодря.
Автобусът спря и всички отново зашумяха. Някой се провикна – "Хайде, че път ни чака, хора", и всички се забързаха към вратата. Денят започваше чудесно. Не бях се забавлявала така... струва ми се никога! Природата непрекъснато менеше облика си, каращ те да се удивляваш постоянно. Това съчетано с веселата компания правеше прекарването ми фантастично. Когато стигнахме до езерата се
разпръснахме на групи. Нашата пое по стандартната пътека, покрай Долното, Рибното... та чак до най-горното Сълзата. Там седнахме.
Тодора ми заобяснява:
- Одеве, когато предложи да попеем..., - питах я защо не попеят, - казах ти че не е редно. Сигурно едва ли си ме разбрала.
Аз кимнах утвърдително.
- Песента не е забавление, като да си пуснеш радиото. Смятам че успя да почувстваш нейната сила в автобуса. Такава мощ не бива да се прахосва за забавление. Това е лекарство умеещо да съживи дори мъртвец...
- Мъртвец?! – възкликнах аз, а тя не ми обърна внимание просто продължи:
- Ако живеем така, както живеят всички прости люде населяващи градовете и селата, то няма да достигнем живота, камо ли да му се
насладим и да изпълним предназначението си.
- Предназначението си? Вие можете да говорите за предназначението на човека?
- Да. – тя ме погледна някак странно, сякаш искаше да разбере дали съм впечатлена от думите й или наистина ме вълнуват въпроса за човечеството. След това продължи... а останалите жени, направи ми впечатление, гледаха водната повърхност без да отделят очи от нея.
- На човека е дадена невероятна сила. Да пееш и с това да лекуваш мъките и несгодите на обикновените хора не е нищо особено. Всеки го може.
Понечих да я питам как така, но... просто небиваше да я прекъсвам повече..., въпросите после.
- Истинските божествени способности идват обаче с разбирането. Само мъдрецът, който е постигнал себепознанието си може да говори за това и да дава уроци. Но най-напред трябва да бъде излекуван. А в града това не може да стане.
Погледнах я въпросително едвам успяла да отделя поглед от водата. Жените покрай мен ме предразполагаха да отпускам погледа си да се рее по повърхността на тъмносинята вода.
- Да, - каза тя, - в града се раждат и умират зомбита. Това е адската машина, която унищожава и човека и природата.
Но някак не говореше с раздразнение. Сякаш говореше за някоя чужда страна и за неин вътрешен проблем, който ако желае нека си решава. И за това я попитах:
- Но сигурно има решение, така ви чувствам...
- Да, решение има, но само при едно условие...
Тя зачака да види дали ще реагирам, и реакцията ми незакъсня:
- Какво е то?
- Това е да имаш желание. Не просто да искаш, а да си готов да действаш. Да мечтаеш.
Настъпи кратко мълчание. Сякаш всеки мислеше за нещо свое, до като гледаше малките вълнички по повърхността на водната плоскост. Странно говореше тази жена. Някак безпристрастно. Но и убедително. Уж някакви недоказуеми неща, за човека, за предназначението, за ада..., пък те кара да вярваш. За това и се замислих. Искам ли да живея, както тя обясняваше?
- Защо ми разказвате тези неща? Аз имам ли потенциала... казахте че съм различна от другите.
- Да, моето момиче, ти знаеш че не можеш да живееш като другите, но съвсем различно е решението да тръгнеш по пътя, който малцина познават. Макар различна, може да не желаеш да напуснеш сигурността на градския живот.
- Не знам... за какво говорите. За живот сред природата ли... Кажете ми нещо повече, не разбирам.
- Ти кажи първо – искаш ли да живееш така както ти определя човешката същност или не ти се рискува тепърва да се залавяш с живота си?
- Че искам да живея както трябва, то е ясно – искам. Но не знам какво...
- Това е достатъчно. Щом искаш, ще направим нещо...тя погледна към жените и кимна.
- Аз и Наталия ще направим каквото е нужно. Ще се прибирате без мен.
Аз гледах учудено. Какво щяхме да правим. Нямаше ли да се прибирам? А тя ми каза:
- Не се притеснявай, настъпва вълнуващ обрат в живота ти. Можеш да ми се довериш...
- Не съм сигурна. Няма ли да се прибираме? Къде ще ходим?
- Не се притеснявай, - каза една от другите жени, - Тодора всичи ни така оправи. И тебе ще ти помогне. Ти сама дойде при нея.
Усмихна ми се широко. Всички се засмяха някак леко и весело. Сякаш всичко, което предстоеше ще бъде като да отидеш на кино. Очаква те приключение, но напълно безопасно.Но аз се напрегнах още повече. Не че в съзнанието ми излизаха някакви страшни образи, на разни сектантки или нещо такова. Тези жени бяха толкова приятни, но все пак усещах нещо нередно. Тодора беше забелязала напрегнатостта ми и каза, слагайки нежно ръка на гърба ми.
- Не се притеснявай, ето сега ще се поотпуснеш. – обърна се към жените и им каза тихо, - Нека запеем "Ведрена прохлада".Те запяха тихо и бавно. Дори не можех да разбера какво пеят. Аааааааа, ееееееее, оооооооо... но така пееха, че забравях всичко. умът ми се изпразваше, а погледът ми необезпокояван политна по повърхността на езерото,  после към безкрайното му дъно. Ръката й нежно ме потъркваше по гърба. Погледнах я, а тя гледаше на пред и леко помръдваше устни. Съвсем отпусната, сякаш вселенската хармония и Божествената сигурност се бяха спуснали в душата й право от рая. Нямах желание да мисля повече за каквото и да било. Отпуснах се... и сякаш мина цяла нощ. Сякаш прекарах дълбок сън, в който сънувах много неща и все различни. Различни но истински.Не усетих кога спряха. Просто отново се озовахме на каменистия бряг на езерото. Сякаш бяхме обиколили света и сега се върнахме. Странно спокойно ми беше. Не смеех или не желаех да мръдна.
Тодора каза:
- Тали, животът е твърде прекрасен, че да се съмняваме във възможността да си го върнем.
Говореше още по-меко, сякаш и тя беше все още завладяна от преживяването.
- Просто ми се довери. Желая ти само доброто и ще ти го дам. Той ще ти го върне. Та ти го заслужаваш не по-малко от нас...
- Кой, той?
- Животът. Животът ще ти върне щастието, стига да опознаеш правилата му. Да научиш как е отредено да живее човекът. Не ми беше ясно какво има в предвид, но ме караше да не се съмнявам, че скоро ще разбера. Аз кимнах, и мисля с това й дадох съгласието си, че й се доверявам.
След това просто стояхме. Отделни групи хора минаваха покрай нас. Говорехме си за разни несъществени неща. По едно време Иванка – една от жените каза, че е време да тръгват. А и на около не беше останал жив човек.
- Добре. – каза Тодора и ги изпрати.
Ние останахме двете. Тръгнахме на долу към третото езеро, от където поехме по една пътечка в страни. Вървяхме мълчаливо, може би около два часа и половина, изпращайки слънцето. От началото вървяхме по билото на Сухия чал, както разбрах, а след това се спуснахме покрай клековете надолу във високата борова гора. Вече се смрачаваше. Започваше да ме обзема страх, но изражението на лицето на Тодора малко ме успокояваше. Тя видя че се притеснявам и каза:
- След мъничко стигаме Скакавица. Хижата.
Тази дума ме успокои. Силно се надявах да не останем в гората. Беше доста хладно. Небето беше ясно и подухваше леден ветрец.Не след дълго забелязах светлинка, прокрадваща се между клоните на дърветата. Стигнахме хижата. Две кучета се разлаяха с което известиха че приближаваме. Но освен хазяите в хижата нямаше посетители. Съпруг и съпруга, заедно с детето си. Младеж, може би на моите години.
- А, Тодорке, пак водиш някой. Но заповядайте не стойте на вратата. Ние влязохме и седнахме на една от няколкото маси, покрити с бели, поизбледнели покривки. Помещението беше задушливо, ниско и мрачно. В средата му гореше камина. Инстинктивно пожелах да се настаня точно пред нея, но ми беше неудобно и останах на стола. Все пак и тук беше топло. А и ни донесоха веднага чай от билки. Беше прекрасен! Точно от това имах нужда. Нищо не стопля по-добре от топла храна или напитка. Като си помислих – храна, се сетих че нищо не бях яла целия ден, освен онези диетични бисквити, преди обяд. Но не ме мъчеше глад. Всичко ми беше толкова интересно, че нямаше нужда от повече удоволствия. Мъжът и младежът седяха на масата в дъното до бара и си говореха нещо, просто за разсейване на скуката. Жената донесе чай и на нея, и седна при нас.
- Кога тръгвате? – попита тя.
"Да тръгваме? Къде да тръгваме?" – погледът, който отправих към моята водачка изразяваше точно това.
- След малко, малко да си почине. – тя кимна към мен, - Не се притеснявай няма да се изморяваме повече.
Аз седях, вдигнала пред лицето си топлата чаша с чая и се чудех как да реагирам. Но едва ли можех нещо да реша. Всичко беше извън моя контрол. Реших че просто ще чакам.
- Сигурно ще хапнете малко... – жената погледна към Тодора, след като свали погледа си от мен, в който прочетох нещо както когато те гледат как отиваш на операционната маса. Казват ти – "спокойно, нищо страшно няма, ще видиш че всичко е за добро".
- Да, знаеш какво да донесеш. - каза Тодора.
Хазяйката бързо стана и отиде на вън. След малко се върна с една купа пълна с лешници, орехи и някакви дребнички, както разбрах след малко, букови жълъди. Имаха странен вкус, леко блудкав, но не неприятен. От начало не ми се ядеше, въпреки че жените ми казаха да хапна. И Тодора си взе. Постепенно обаче апетитът ни се засили и не оставихме ни една ядка в дървената паница. След това пихме по още един чай. Аз станах и се разходих с чашата  си до камината. Усетих че момчето ме гледа с любопитство. Знам че и то знаеше какво ми предстои, но у него не усетих някаква насмешка или поне онова странно съчувствие, което изразяваше погледът на жената, а и на мъжът й, стори ми се. Момчето ме гледаше някак... сякаш е майстор грънчар и разглежда с прикрито възхищение стомна, произведена от негов колега от друг град. Стори ми се приятен младеж. Висок, не много едър, но здрав с чорлава черна коса, такава която е оставена сама да расте и е точно в период, в който не можеш да й придадеш определена прилична форма. Типичен младеж живееш на село, с непринуден поглед, нежелаещ нищо от тебе, не опитващ се да привлече вниманието ти с перчене или нещо такова. Казах си, докато гледах в огъня, че не съм познавала никога такива хора. В големия град всички са еднакви. Или са спонтанно скучни или спонтанно се надуват като пуяци, сякаш се притесняват да не би да не ги забележиш и да се спънеш в тях.
Тъкмо започвах да се унасям, наблюдавайки и следвайки танца на червеникаво-жълтите пламъци и гласът на Тодора ме прекъсна.
- Време е, Тали. Хайде, луната вече се вдигна.
Аз се изправих, а в мен забушуваха смесени чувства. Нямах представа какво предстои, но отворената дума за луната някак си ми създаде представа за нещо екзотично и приятно.Ние излязохме през вратата, а хазяйката подаде две одеяла на моята водачка. Сигурно ще спим на открито, там под луната, помислих си. Но няма ли да ни е студено? Беше ми неудобно да питам. По всичко разбирах, че тук всички си знаят работата. Не им е за първи път да правят... това.Ние излязохме и се отправихме към реката или потока, който бучеше в ляво от хижата. Тръгнахме по малка пътечка по край него на горе по течението. Луната беше достатъчно силна, че да не се препъвам. Изведнъж се чу грохотът на водопада. Той беше невероятен! От скалната грамада се спускаше сребърна ивица и се разбиваше в ниското на хиляди блестящи капчици. Странно защо почувствах огромно успокоение. Цялата тази нощна красота, съчетана със спокойствието обгърнало местността ме караха да се отпусна до ниво, което може би съм изпитвала някога, когато майка ми ме е взимала на ръце и ме е кърмила. Дори грохотът на падащата и разбиващата се вода ечеше някак приглушено. Меко. Не нарушаваше спокойствието, а го обогатяваше с монотонното си бучене и плясък.Ние се приближихме на около десетина метра от разбиващата се в скалата вода и спряхме. Известно време стояхме и просто наблюдавахме. От време на време капчици вода докосваха лицето ми и с това ме караха да се чувствам още по-приказно. В душата ми се надигаше все по-силно чувство на покой, на умиротворение. Припомних си думите на Тодора, която казваше, че не знаем как да живеем. А тук сякаш точно това правехме. Живеехме както трябва. Присъствахме на място, притежаващо омайна красота, а и още повече беше нощ, доизвайваща природната красота до съвършенство. Придаваща й различен блясък. Тъкмо започвах да си давам сметка, че водачката ми категорично знае какво прави, когато... някак странно прозвуча:
- Хайде да се събличаме. Моментът настъпва.
Каза го някак сякаш аз съм се унесла в мисли и съм забравила. Дори не ме погледна, - да ме види че я гледам опулена и неразбираща, ами започна да сваля дрехите си... Е какво пък, май ще се понамокрим. Започнах да се събличам. Но тъкмо свалих блузата и... ами момчето – изплува ми в съзнанието. То изглеждаше сякаш напълно знаеше какво ми предстои. И въпреки че не изглеждаше да е някакъв воайор, все пак не можах да се реша.
- Хайде, какво става? – жената стоеше до мен съвсем гола. И ми направи впечатление, че макар и старичка, тялото й гладко и леко
пълно изглежда прекрасно. Чак се ококорих. Не очаквах да видя такова нещо. Но все пак то съответстваше на личността й. Беше млада по дух, защо да не е младо и тялото й?
- Ами, сетих се за момчето... – казах тихичко, леко засрамена, от това че звуча смешно, а и от това, че я гледам втренчено. Но така си
беше:
- Ха, ха, - засмя се тя, с нотка на учудване в гласа си, - такова хубаво тяло имаш. Нима е срамно да го покажеш? Аз бих се гордяла с
него, бих имала поне смелостта да го покажа на един младеж, да го накарам езика да си глътне.
А?! Стана ми интересно. Каква гледна точка. Наистина нямаше от какво да се срамувам. Още повече, че ако някой ни гледаше, то щеше да е от далече. Щеше да вижда само две бели човешки фигури. И някак притеснението ми напълно изчезна. Голото тяло до мен ме предразположи още повече. Даже с желание започнах да събличам останалото по мен облекло. Исках да видя какво ще се случи.
Вече голи-голенички ние запристъпвахме внимателно към ледените пръски, хвърчащи от водопада. Беше наистина странно преживяване. Стояхме и оставяхме водата да ни мокри. Постепенно се приближавахме така че да не ни стане много студено. Поне така аз го изтълкувах. Скоро ледените иглички станаха хиляди и бомбардирайки тялото ми ме накараха да изтръпна от студ. Но търпях, защото чувствах че трябва. А и знаех, че жената не го прави за първи път. Щом тя няма да се разболее значи и аз няма. След мъничко се обърнахме и позволихме пръските да намокрят телата ни и от зад. След това тръгнахме към потока и нагазихме в него на
около трийсетина метра от падащата вода. Вече не ми беше студено. И когато жената лягайки във водата ме подкани да направя същото въобще не се възпротивих. Потопих се бавно, както направи тя. Не мога да кажа, че беше топло, но ми беше приятно-ледено. Отпуснахме се и се загледахме в звездите. И колко странно ми беше всичко това. Ако знаех, че ми предстои нещо такова, колко по-различна щеше да е представата ми. Ясно защо не ми беше казала нищичко. Щях да се задърпам и да си тръгна. Нямаше да се поддам на подобна глупост. Глупост, но само до скоро. Всичко сега ми изглеждаше най-правилното решение. Да почувстваш природата, такава, каквато е. Без да имаш каквото и да е мнение за нея. Да видиш, не да си измисляш. Нищо чудно, че хората не я обичат много много. Мислят си, че е сурова, недостъпна за изнежените им тела. И ако не грее меко слънчице, няма и да си помислят за излет в нежните й обятия. А всичко за мен вече беше различно. Щом се осмелих да бъда въвлечена в подобно приключение, без да се противя, значи то не беше нищо особено. Просто природа и нищо повече. Нормална, непреувеличена. Няма мечки, няма вълци, дори ледената вода не е студена. А и тази голота. Чувствах се прелестно! Водата галеше тялото ми. Цялото тяло! Нямаше ги вече ластиците на стягащите ме дрехи. И това ме радваше. Кога бих могла да почувствам подобно нещо? Никога! В града да си позволиш такова своеволие е немислимо. Дори да живеех сама, никога не съм си лягала чисто гола. А тук, тук всичко може и е толкова по-приятно. Наистина съм си у Дома! Погледнах с нежна усмивка жената до мен. Тя гледаше в звездите и също си се усмихваше.Завъртя глава към мен и тихо ми каза:
- Мила Наталия. Ти вече познаваш свободата. Ще можеш ли да я забравиш някога...
Сякаш думите й отекнаха в дълбините на душата ми. Тя говореше за вечността. Сякаш връщане на зад няма. И това беше най-прекрасното нещо в живота ми. Да преживееш нещо толкова прекрасно и да получиш уверение, че то вечно ще те преследва и ще те оставя на мира само когато си с него. Почувствах че имам силата да накарам водата покрай мен да закипи. Искаше ми се да направя нещо, но нямах представа какво може да е. Радост бликаше от душата ми! Многобройните небесни воини пазители – звездите, на чело с изхърбавелия си военачалник – луната, черните дървета в близост, покрити с лек сребрист оттенък, скалите, тревата, водата... всичко това беше се преобразило в Рай. Усещах че нямам толкова голяма прегръдка за да го приема. Почувствах се мъничка, незначителна пред тази величествена красота. Но и пълна, чак преливаща от радост. Исках да направя нещо силно. Мощно, да отвърна на тази красота. Станах и се затичах към водопада. Наврях се почти под мощно падащата маса вода. Стоях с разперени в страни ръце, а смразяващата вода ме удряше с всичка сила. Колко приятно беше всичко това! Страстта ми се уталожваше, придобиваше нов облик. Сега чувствах успокоение, сякаш съм получила онова, за което съм мечтала стотици хиляди години. Сега вече имах всичко и просто стоях. Почти не дишах. Водата ме блъскаше, караше ме да полагам усилия, за да стоя на едно място. Странно. До мен беше застанала Тодора и стори ми се видях я да ми се усмихва. Още минута се понаслаждавахме на водната стихия. Вече започвах да изтръпвам. Не усещах тялото си, но разбира се това... въобще не ме интересуваше. Можех да стоя така още час и нищо не би ме обезпокоило. Но Тодора ме дръпна. Тръгнахме към дрехите. А извън водопада беше горещо. Топлина обливаше голото ми тяло. Не, в същност топлината искреше от мен самата. Стъпвах бавно. Тялото ми светеше със сребърен блясък. Всичко наоколо сякаш ме прегръщаше. Дори скалите и камъните ми се струваха меки. Аз им се усмихвах. И сякаш те също ставаха топли. Всичко се движеше в единна хармония, хармония, която усещах, дори обогатявах. Всичко присъстващо на около шептеше – Сигурност, сигурност!
Постлахме одеялата върху грапавата изсъхнала вече трева и легнахме върху тях с разперени в страни ръце. Лекият ветрец изсуши телата ни, но те останаха все така топли. Лежахме и гледахме безразборно обсипаното със звезди небе. Просто гледахме, без да мислим. Нямаше за какво да се мисли. Всичко беше ясно. Съвършенството на околната среда, съвършенството на преживяването, ни оставяха безмълвни. Дори едно – "Прекрасно е", би било неуместно. Искаше ми се това да продължава вечно. Сигурно точно това означаваше да се преродиш. Всичко изминало до сега в живота ми се отказа да бъде част от мен. Потъна в дълбините на съзнанието ми, а и мен не ме интересуваше вече. Градът, приятелите, колежа, семейството... всичко това беше неподходящата среда, в която бях
принудена да живея. Не да живея, ами стискайки зъби, със сетни сили да изкарвам до вечерта на поредния тежък ден. А след това отново и отново. Но това вече го нямаше. И чувствах че никога няма да се върне. Нямаше го притеснението, че скоро пак ще попадна в оня свят на постоянна суета, напрежение и страдание. Знаех нещо друго и то ми даваше стабилна опора. Може би това че разбрах за истинския облик на природата, може би. Не знам, но не беше важно да зная. Защото го чувствах.
По едно време Тодора се завъртя към мене. Аз също легнах на страни, към нея. Заговори ми сънливо:
- Никой не може да надвие природата, виждаш ли? – тя врътна очи в страни за миг, посочвайки ми околността, - Може само да избяга от нея. Аз съм много щастлива, че ти си с мен, мила Наталия. Радвам се
че приемаш живота си, такъв какъвто е.
- Аз също съм щастлива мила Тодорке! – говорех спокойно и с любов. Първоначалната еуфория, караща ме да благодаря, да викам от
благодарност, беше приела формата на една дълбока любов. Контактът, който се беше осъществил между нас ме караше да чувствам моята водачка най-близкото същество. Усещах я като стара приятелка. За това й говорех като на такава, - Ти ми показа живота и аз никога няма да забравя твоя жест. Макар да съм мечтала за това, незнаейки какво точно да направя, ти си тази, която ме упъти. Без теб щях да се лутам и лутам до края на живота си. Сама не бих могла да направя това за себе си. За това много, много ти благодаря! Благодаря ти, че ми помогна да изпитам всичко това!
- Аз помагам често на хора като теб. – каза ми на свой ред, тя, - Те сами идват при мен по някакъв начин, така както ти дойде при мен. При езерото разбрах, че си готова. И не от отговора ти, че искаш да "живееш". Интонацията на гласа ти ми го подсказа. Но искам да ти кажа, че все повече стават хората, които се "завръщат".Тази дума прозвуча някак странно, но и много силно. Сякаш вещаеше нещо мащабно, нещо което се чакаше от хилядолетия може би, а скоро предстоеше.
- А на мъже помагаш ли?
- Да, понякога, но не ги водя тук. Често ги запознавам с определени хора от нашата общност. Те им помагат.
- Общност ли имате?
- Къде мислиш, че ще отидеш сега? Нима някой преживял подобно нещо може спокойно да се върне в града и да заживее по старому?
- Да, наистина, Не може! Но къде ходите? Аз какво ще правя, сега?
- Ще ти разкажа утре подробно. Ти сама, след като се запознаеш с истината ще можеш да я вплетеш в живота си.
От време на време тя някак странно се изразяваше. А и не ме попита - не съм ли заета. Сигурно знаеше,че ако бях, щях веднага да си кажа. Очертаваше се и утре да съм сред природата. Колко хубаво че нямам никакви ангажименти, че ще продължа да бъда сред свои, в естествената си среда. Вече захладня. Топлината постепенно изчезна и тялото ми се покри с безброй малки пъпчици. Настръхваше от студа, подканящо ме да се облека. Тодора усети потръпването ми и каза:
- Време е да се обличаме. Станахме и започнахме да нахлузваме дрехите върху телата си. Сгънахме одеялата и бавно тръгнахме обратно по пътя. Вървяхме боси. И това е съвсем нормално, помислих си. Преди да се скрием под високите дървета отправихме последен поглед към водопада. А там, в основата му нещо сивееше.
- Това хора ли са? – запитах невярваща на очите си.
- Да. – отговори съвсем спокойно жената.
- Но, кои са, как не сме ги видели...
- Това са Мирослав и баща му, хората от хижата.
- Значи все пак са ни гледали. – казах аз, но не с раздразнение.
- Дали са ни гледали не знам, но и да са, не са се наслаждавали по мъжки на формите ни, а са се радвали, че изживяваме най-прекрасни мигове. Решили са, че и те искат да им се насладят отново.Ние се обърнахме и закрачихме бавно към хижата. Когато стигнахме, там беше само жената. Беше до камината, седнала на стол, и подпряла лакти на коленете си четеше някаква книжка.
- Ооо, връщате се вече! Как мина? Приятно, а?
- Да, беше много приятно, - казах аз, - Всичко е много приятно!
- Ние ще лягаме, - каза на свой ред Тодора, - ти чети, чети. Изкачихме се по дървените стъпала към втория етаж на постройката.
Събудих се рано сутринта. Стори ми се че слънцето сега изгрява. Всичко беше толкова свежо. Измъкнах се изпод завивките и студът ме грабна. Бях спала само по долно бельо, така както май никога не бях го правила. Но студът не ме притесни. От снощи, той вече ми беше приятел. Отидох до отворения прозорец и погледнах навън. Наистина сега изгряваш, Слънчо, помислих си. Лъчите му се отразяваха в росата, покрила тревичките на полянката пред хижата, и пращаха по някой право в очите ми. Прииска ми се да се изтъркалям така както съм почти гола в тази трева и се огледах за другите обитатели на хижата. Е, може би някой друг път. Но със сигурност ще го направя. Вече не ми липсва смелост.От съседното легло се чу гласът на Тодора:
- Млада си и не си уморена...
- Ами, уморена съм, но ми се искаше да видя слънцето, пейзажа...върнах се и се мушнах в затоплените от тялото ми завивки.
- Наистина искам да поспя поне до обяд. – казах открито, - Но и навън всичко ме привлича.
- Поспи още малко. После ще излезем на ливадката. Ще попием от последните топли лъчи на слънцето за тази година. Скоро ще застудее, няма да можем по-цял ден да лежим на слънце.Това обяснение много ме зарадва. Завих се през глава и се унесох в
сън. Събудих се от някакви гласове. Някой викаше от вън:
- Хайде де, ставайте денят ще си отиде, до кога ще спите.
Ние с Тодора се надигнахме. Аз се опомних къде съм и бързо скочих да се обличам. Когато бяхме готови слязохме по стъпалата, и излязохме на вън. Там лежаха младежът и майка му направо върху тревата. Била е окосена, помислих си и сега отдолу е поникнала съвсем младичка. Сякаш беше пролет. Слънцето се бе вдигнало и огряваше всичко наоколо. Подухваше лек хладен ветрец, но спираше за минута, че да може слънцето да напече тялото ти, да го подготви за следващия студен полъх.
Погледът ми се насочи към младежа, който лежеше гол до кръста с ръце под главата, защото се обърна към нас с думите:
- Ето ги и нашите гости. Заповядайте да се порадвате на последните топли лъчи на слънцето, тук на поляната.
- Благодаря, благодаря! – каза Тодора.
Аз само гледах. Не знаех какво да мисля. Да се срамувам ли, да се направя ли че нищо не се е случило снощи. Е какво пък, станалото
станало. Продължаваме на пред, да видим какво ще стане...
Последвах Тодора, която ми кимна да я последвам към потока. Натопихме ръце в ледената вода и загребвайки от нея измихме лицата
си. Ох, само колко освежаващо се чувства човек! Но това не бих си го и помислила да го правя в града. Без топла вода не можех да живея, а тук всичко беше някак различно. Сякаш друг свят. Отидохме на поляната. Лежащите там нещо си говореха, наслаждавайки
се на слънцето.когато се приближихме, той каза, подавайки ми ръка, съвсем спокойно:
- Аз съм Миро, Мирослав.
Аз се здрависах с него, казвайки името си:
- Тали, Наталия.
- Това е майка ми, Елена.
Той се усмихна и ни покани да седнем, или направо да се излегнем. А ние с Тодора не се подвоумихме. Денят мина много приятно. Бащата – Петър, донесе дренки. Не знаех, че са толкова вкусни! После ядохме някаква странна картофена чорба. Странна заради подправките, може би. Но си беше много вкусна. Също така домашен хляб, домати. Мирослав ми предложи да ме разведе из околността и аз се съгласих с огромно удоволствие. За пореден път се удивих от красотата на това място. Уж напълно обикновени дървета, скали, вода, пък всичко беше толкова прекрасно. Явно човек не бива да мисли много много, ами да се наслаждава на "обикновеното", което в същност е великолепно и като форма, и като излъчване. Странно весели бяха тези хора. Постоянно се смееха. Едно спонтанно забавление. Как да не се привържеш към тях? Още веднага си казваш – точно ето такива приятели искам да имам. И както стояхме наредени покрай огъня, който бяха напалили отвън още преди да се мръкне, помежду веселия разговор, който течеше, Мирослав някак рязко но весело предложи:
- Хайде на водопада.
- Ааа, не. – каза майка му. – Вие ходете с Наталия, ние ще стоим тук.
С Наталия ли? Защо само ние двамата? - помислих си.
- Хайде Тали, нима те е страх да се къпеш с голо момче? – май беше прочел изражението на лицето ми, което придоби стъписан облик. И както всичко си беше много весело, и думите му звучаха съвсем обикновени. Да се къпеш гола с момче. Съвсем нормално нещо...
- Да ме е страх ли? – казах, правейки се на учудена. – Я да видим дали ти ще посмееш да влезеш под студената вода. Всички се засмяхме гръмко, а Миро стана и хвърли в огъня пръчката, с която го човъркаше от време на време.
- Тръгваме ли? – попита, и не дочака отговор ами се запъти в мрака.
Аз веднага тръгнах след него. Нямаше да откажа да преживея онова усещане отново. Стигнахме до онова място, за събличане. Миро без да се свени бързо събу панталоните и бельото си заедно, хвърли тениската и направи две крачки по посока на водопада. Обърна се към мене, стоящата и разпери леко ръце, подканяйки ме. Сведе глава и погледна голото си тяло. Наистина беше приятно да гледаш нещо подобно.
- Какво чакаш?... Хайде, хайде, нали няма да се превземаш като гражданка? Нищо няма да ти направя. Хайде да се изкъпем... виж
водата ни чака...
Аз преодоляла вече лекото притеснение, засвалях дрехите от себе си. Дори се затичах, сваляйки сутиена си, останал последен, върху мене. Метнах го назад и догоних голичкия младеж, който вече беше почти мокър от пръските на водата. Изтръпнах, когато ледените игли се забиха в тялото ми. Надигнах се на пръсти, поемайки дълбоко дъх. Малко по малко пристъпвахме, привиквайки с ледената вода. Но не влязохме във водата, а тръгнахме надолу по посока на течащата вода, точно както направихме вчера с Тодора. Трябваше да дадем време на телата си да привикнат със студа. Седнахме във водата, досущ като малки дечица, играещи си голи на плажа. Миро се облегна на зад и заглеждайки се в звездното небе каза:
- Как мислиш, дали някога ще можем да разберем защо звездите са такива, каквито са? Сигурно има някаква подредба, нищо че изглеждат безразборно разпиляни из космоса.
Той все така странно говореше. Уж живее в гората, пък не му личи. Постоянно опровергаваше първоначално изградилото се у мен мнение за него, като говореше все за някакви философски неща. И сега ме питаше нещо странно. Аз се замислих за това, което съм учила в училище за звездите и космоса, но разбрах, че той не ме пита какво си мисли, че знае светът за звездите.
- Странен човек като тебе може и да успее.
- Че какво ми е странното? Нима ти не искаш да знаеш защо са толкова
хубави звездите, и луната, и слънцето...
- Искам, струва ми се. – не бях се замислила, искам ли, безразлично ли ми е. – Но как можеш да разбереш такова нещо, освен ако някой не ти каже?
- Не знам, но много неща съм разбрал само като съм гледам. И за тебе разбрах, още щом те видях.
- Какво си разбрал? – попитах, а странна тръпка плъзна по тялото ми.
- Е, това е тайна. – каза той весело и изля една шепа вода върху и без това треперещото ми тяло.
Аз загребах силно от потока и на свой ред го изпръсках. Станах и се затичах към боботещата вода. Точно както вчера се шмугнах, колкото можах по навътре и разперих ръце. Ледената стихия обгърна тялото ми, сякаш за миг щях да припадна. И точно както вчера едно светло петно се озова до мен. Но този път не беше Тодора. Спогледахме се с Миро със замижали очи, предпазващи се от силните пръски. И не спирахме да се гледаме. Неусетно се озовахме в прегръдките си. Но не се целувахме. Не беше нужно. Всичко беше съвършено. Нямаше какво повече да правим. Всичко бе ясно. Стори ми се че стояхме така часове. От време на време избърсвахме лицата си от водата и пак заставахме, оставяйки енергията на любовта да се лее от нас и да се сплита в безмълвен танц.
След това отидохме тихичко при дрехите и седнахме един до друг. Легнахме и се целунахме. Но само толкова. Нищо не подканяше да се отдадем на страстта на секса и да довършим започнатото, както се правеше по принцип. Просто стояхме и се наслаждавахме. Не беше нужно да правим каквото и да е. Това беше достатъчно. Напълно достатъчно.Когато изсъхнахме, някои дрехи облякохме, някои взехме в ръце и тръгнахме към хижата. Държахме се за ръце и крачехме нежно, сякаш бяхме олекнали с по петдесет килограма. Сякаш бяхме богове ходещи не, ами носещи се на педя от земята, даряващи всичко наоколо с любовната си енергия. Пътечката беше тясна и не успявахме да вървим постоянно един до друг. Миро, като ми подаде блузата си, ме взе на ръце. Не му липсваше сила, та дори му отиваше. Колко приятно беше! Все едно се возиш на приказен файтон, който те люлее леко, нежно... Бях се унесла, когато стигнахме хижата. Усетих че светът се завърта, но това беше просто защото Миро ме оставяше на земята. Изпрати ме до вратата на хижата, която сигурно от часове вече спеше, заедно със обитателите си и каза съвсем класически, леко усмихвайки се:
- Ще се видим ли утре?
На мен ми стана много смешно, но бързо потиснах смеха с една продължителна целувка за довиждане. Качих се внимателно по стълбите, защото беше пълен мрак. Легнах в леглото си тихичко, да не събудя Тодора и потънах в еуфорията, родила се в мен тази нощ. Наистина ли беше възможно най-прекрасното нещо да се случи изведнъж в живота ми? Дали неспирните мъки до скоро са били затишието пред бурята на истинския живот, която сега ме помиташе и завърташе в своя шеметен вихър? Дали когато човек мечтае толкова дълго, най-накрая всичко си идва на мястото? Да така беше. Истина беше. Можех да гарантирам на всеки, който мечтае, че всичко ще се сбъдне някой ден. Просто не бива да спира да го прави и ден и нощ. Мислех също и за разказа, който чух вчера от Тодора. Тя ми бе обещала при водата да ми разкаже за нещо и не бе забравила. Говореше за някакво селище. За родови имения, в които хората живеят обградени от любов. Изрисува пред мен идилична картина, която не можах в началото да си представя напълно. Но осъзнах, че е нещо грандиозно: Райски градини, влюбени семейства, весели и здрави дечица. Прозорец към вечността... Само не разбрах дали вече са го направили или това е само мечта. Утре ще я попитам, взех решение, унасяйки се в най-нежния сън в който съм потъвала някога. Събудих се на сутринта. Оказа се че съм сама в стаята. А от вън се чуваха гласове. Облякох се, макар че чувствах, че може би това е излишно и слязох надолу. Отвън стояха двете жени и си говореха нещо за някаква книга. За някаква Анастасия също, която нещо си направила. Не се заслушах в разговора им. В стани при обора с козите беше Миро и цепеше дърва на дръвника. Той ме видя, че съм се появила и ми кимна да отида към потока. След това хвърли поглед и към двете жени, да не би да са го видели.
Аз ги поздравих и веднага се запътих към неуморната река, вършеща непрекъснато работата си да тече и тече. Там прикрити от храстите ние се отдадохме на една безкрайна прегръдка. Освежихме се малко с ледената вода и тръгнахме към хижата хванати за ръце. Дамите ни погледнаха, когато се приближихме и възкликнаха: